Черният плик

Началото на една ,,смъртоносна'' игра

На другия ден след училище с Питър се засякохме в градския транспорт.

-Хей, успя ли да разгадаеш кой е ,,K17'' , защото аз успях! – усмихна ми се той.

-Кой е? – изгарях от желание да разбера.

-,,К17'' е надпис на малкия блок до нас , и е по-точно ,,котките 17''. – каза Питър.

-Прав си, но там живеят само пенсионери и Емма, най-добрата ми приятелка. – отговорих му аз.

-Нo няма какво друго да значи ,,К17''. – настоя Пи.

-Добре ще отидем до блока да проверим, доволен ли си? – не можех да повярвам че му говорех така.

-Да. – каза той.

Слезнахме една спирка след нашата, градинката до блока беше срещу нас.

-Хайде, идвай преди някой да ни е видял. – подкани ме Питър.

-Идвам, оглеждам за улики. – казах аз, осъзнавайки колко много пренебрегваме предупреждението на убиеца.

Питър разглеждаше надписа на блока, а аз го гледах, толкова влюбено, колкото не можете дори да си представите.

-Какво има? – попита ме той когато забеляза, че съм се втренчила в него.

-Нищо. – казвайки го видях нещо – черен плик.

-Виж. Там има черен плик, забит на бодлите на розата. – казах аз.

Питър го взе и тогава видяхме че е окървавен. Вътре имаше писмо на което пишеше следното:

,,Знаех, че няма да ме оставите на мира, сега е мой ред. В следващите черни пликове ще има гатанки, които ще посочват коя ще е следващата ми жертва, много забавно, нали. В рамките на един час ще се опитвам да убия съответния човек, вие решевата дали ще ми попречите или не. Нека играта започне.''

-Този е някакъв маниак, побиват ме тръпки от него, не мислиш ли че трябва да докладваме в полицията. – каза Пи.

-Не, не помниш ли че ни предупреди да не го правим, или ще ни пререже гърлата. – напомних аз.

-Явно трябва сами да се справим, утре вечер ела у нас на гости, родителите ми са на почивка до другиден, когато ще тръгваме за екскурзията. Когато дойдеш ще обсъдим всичко свързано с този маниак. – рече Питър на един дъх.

-Трябва също да се сдобием с приспособления за самоотбрана, аз съм нещо като изобретател. – усмихнах му се. Не можех да повярвам, че му споделих това, криех го в тайна дори от Емма. То ми е нещо като хоби, все пак имаме една стая в излишък, която ползвам като лаборатория.

-Добре, утре ще ми споделиш идейте си. – засмя се Пи. – A сега ще те изпратя до вас.

-Няма нужда, не е тъмно. – казах аз.

-Знаеш, че не е заради тъмното. – погледна ме Питър.

Пак се изчервих, каква тъпачка, влюбена тъпачка.

Когато стигнахме до входа, Питър ме прегърна. Втората ни прегръдка, просто съм луда по него.

Когато вече бях в мезонета, отидох до килима в хола и извадих ключа за лабораторията (така ще я наричам) изпод него и се качих горе. Никога не съм изобретявала оръжия, главно парфюми и роботи. Очертаваше се да е една много дълга нощ, затова си направих едно кафе и се захванах да мъдря оръжия със 17-годишния ми мозък.