Break the rules

Как би реагирал ако един труп се пльосне пред вратата? Ще изпищиш? Ще припаднеш?

Бе поредната студеня Ню Йоркска вечер. Седях натопло с горещ шоколад в ръка и гледах поредният филм. От онзи ден животът ми протичаше нормално, нито съм се срещала със Салваторе, нито с когото и да е било друг. Беше толкова тихо и спокойно, че чак ме плашеше. Затишие пред бурия? Със сигурност! Бях се гледах екрана, но не виждах нищо. Хиляди мисли прескачаха в главата ми. Какво ще се случи утре на бала? Дали някой ще умре? Дали аз няма да умра? Силното потропване на вратата ми ме извади от дълбоките размисли за животът. Оставих предпазливо бялата порцелнова чаша на малката масичка и се надигнах от затоплилият се диван, доближих се бавно до вратата и натсинах дръжката отвярайки широко. Пред мен седеше едно момиче. Дрехите и бяха разкъсани, колената ожулени, косата рошава. Сякаш туко що се е борила с животно. Оплаших се при вида й и очите ми се оголемиха. Тя се тресеше от студ и аха, всеки момент да падне в безсъзнаие. 

-Помощ....-успя да продума едва едва и се строполи на земята. Не знаех какво да направя, затова я вдигнах....е доколкото можах, и я пренесох на дивана, където я завих с одеало. Едва сега можех да разгледам хубаво бицето и. Очите и бяха кахяви, а косата и руса. Как би реагирал човек ако един жив труп се пльосне пред вратата му? Да изпищи? Да припадне до тялото? Е имах само един избор...Салваторе. Напуснах скоростно апартамента си и затропах на отсрещната врата. Блъсках, блъсках ала никой не отвори. Сериозно ли? Винаги са тух когато не ти трябват, но когато се нуждаеш най-много от тях БУМ няма никой! Върнах се обратно в апартамента ми и започнах да се въртя като обезомяла из стаята. Ами ако е една от бандата на Питър? Ами ако носи бомба? Започнах да се филмирам зверски много като хиляди сценарии минаха през погледа ми. Виждах как апартамента бива разбит на парчета, как изскача изневиделица с два пистолета в ръка, но в нито един от сюжетите нямаше щастлив край! Тъкмо започнах да си организирам погребението на ум, когато момичето се размърда и отвори червените си  и подути очи.

-О боже мой, добре ли си?- спуснах се към момичето което изглеждаше по-оплашено от газелите по енимъл планет! Тя се обърна към мен и след като явно ме разпозна си отъдхна.

-Елена...-промърмори. Тя ме познава? Нещата започнаха да стват странни! Ако това не е работа на Морарти ме сгазете и ме наречете обяд!- Къде е Стефан?- започна да се посъживява, макар че виждах колко усилия и коства говоренето. Изглеждаше така, сякаш са я прегазили с камиьон!- Трябва да ги предопредя! Ще умрът! Кодът е името!- започна да говори несвързно и да се тресе, сякаш я удря електрошок.