Freak

ЛУДОСТ

Майка ми спира.
Точно до някаква сграда.
Стара е, личи си.
На пръв поглед няма нищо.
...освен прозорци.
С решетки са...всичките.
Няма вход, не се забелязва. 
Явно сме зад нея.
Той извиква и изчезва.
Объркан съм. Много.

- Натан, мили. Стигнахме - усмихва се майка ми. - Слез.

- Какво ще правим? - попитах.

- О, първо ще посетим един човек.

- Майко, нямаше ли да отидем до склада?

- Натан, мили...това по-късно - усмихна се.

Имам лошо предчувствие.
Дланите ми се потят.
Въздуха ми не е достатъчен.
Стискам зъби.
Слизам от колата.
Вървим към входа.
Влизаме.
По-зловещо е от колкото отвън.
Минаваме през голям коридор.
Всичко има много стар вид.
Виждам доста врати.
Всяка от тях е с номер.
Прилича ми на пансион.
Всъщност май е мотел.
Замислям се...
Да попитам ли какво е това място?
Мълчим.
Ходим.
Минава доста време.
Стигаме до врата без номер.
Майка ми чука на вратата и влиза.

- Добър ден, Фред! - започва, но прави пауза - Натан, мили...влез и затвори вратата.

Кимам.
Влизам. 
Поздравявам и аз.
Затварям вратата.
Оглеждам стаята.
Оказва се кабинет.
Погледа ми засича голямо бюро.
Зад него голям стол.
А зад стола огромна етажерка.
Видях книги, папки, класиори...

- Здравейте! Заповядайте, седнете! -  заговаря мъж в костюм.

Сядам.
Продължавам да разглеждам наоколо.
Взирам се в него.
Той е на не повече от 40 години.
С остри черти.
Косата му е леко прошарена.
Но пък само в предния ляв ъгъл.
Усмихва се странно.

- Натан, крайно време беше да се запознаем. Приятно ми е. Аз съм доктор Фредерик Копола. - изрича всяка дума много внимателно и бавно.

- Ъъъ, удоволствието е мое, господин Копола. 

- Можеш да ме наричаш Фред. - усмихва се топло, до колкото може, с това студено присъствие...

- Та...какво правим тук? - попитах припряно, за да успея да разбера отговора възможно най-бързо.

- Майка ти не ти ли каза? - усмихва се още веднъж мъжът.

Кимам отрицателно.
Изведнъж се чува щракване.
Сякаш някой заключи стаята.
Втълпявам си, че съм си въобразил.
Опитвам се да съм спокоен.
Крака ми започва да трепери.
Той идва. Тук е.
Усещам го.
Дишам.
Дълбоко.

- Това е частна психиатрична клиника, господин Бърн. - казва той и се обляга назад - И от днес, до деня на пълното ви възстановяване, вие сте наш пациент.

- Н-но на мен нищо ми няма, господин Копола. АЗ НЕ СЪМ ЛУД!

- Ние ще преценим това!

Да, жива съм.
И меко казано заета, но жива.
Ще се стремя да кача нова глава в най-скоро време.
Мнения, моля вии!