10 години по- млада

глава осем: лекарят

Вие стояхте пред голямата бяла врата и се спогледахте.

- Ти почукай и отвори вратата, а аз ще говоря.– заповяда на момчето до теб, което тъкмо беше готов да протестира, но ти се аргументира. – Все пак ти си виновен и за това сме тук.

- Това си е удар под поясът! – момчето наду бузи като едно малко бебе, което те накара да се засмееш. Той издиша тежко и почука по вратата, след което я отвори и влязохте вътре.

Стаята беше празна, и имаше оставена бележка на масата на лекарката. „Ще се върна след 10 минути, ако ме няма, прочети го отново.“

-  Ами ти седни тук. – Джънгкук те остави бавно на леглото в стаята, след което започна да тършува из стаята.

- Какво правиш? Да не си някакъв крадец?  - попита ти, опитвайки се да видиш какво пипа и взема.

- Не. – момчето се обърна, държейки в себе си фенерче, хапчета и някакви други джунджурии. – Ще те прегледам, след като няма кой да свърши тази работа. Правил съм го много пъти, бях .. аз, ами по- големия ми брат беше лекар!- при последните си думи, Джънгкук се изсмя истерично, което определено беше странно.

Първо те накара да му проследиш пръста, след което ти светна в очите с фенерчето. Беше доста сигурен в действията си, като че ли това го беше правил редовно. Дори сладкото му изражение беше се променило и приличаше точно на доктор, а ти пред него се почувства като малко дете.

- Изпий това. Ще помогне за болката в главата от удара. Ако и утре те боли главата, ще се наложи да те занеса на истински доктор. – момчето ти подаде две бели хапчета, като набързо откри чашка и я напълни с вода и ти я поднесе също. Ти ги изпи без да питаш или упорстваш. – Браво. – рече Джънгкук, като нежно погали главата ти. Ти продължаваше да пазиш тишина и да се чудиш какво става.

В стаята изведнъж влезе красив рус мъж. Беше по- нисичък от Джънгкук, а учите му издаваха, че до сега е спал. Той ни погледна странно, след което взе от закачалката бялата мантия и си я облече.

- Мен ли чакате? – попита русокосия, докато си оправяше яката на мантията и вкара ръцете си в джобчетата и ни погледна.

- Да .. мислех, че сте жена … поне така пишеше..  Мин Юнджи?  - ти проговори, все пак така се разбрахте с Кук, той почуква на вратата, а ти говориш.

- Да, това е сестра ми, която се пусна в майчинство преди 2 дена. Аз ще я замествам, казвам се Мин Юнги. А вашият проблем какъв е, че сте тук? Да не ви прекъснах, а? – лекарят ни гледаше отегчено и дори се прозя след въпроса си и извади телефона си и започна да си цъка на него.

- Съученичката ми падна и си удари главата, прегледах я и й дадох два нимезила. Мисля, че за сега е добре, но може да си почине около 15-20 минути, докато лекарството подейства. – Джънгкук заговори все едно са равни с лекаря, които от своя страна вдигна вежда. След кратка тишина, Юнги си седна на мястото оставяйки телефона на масата.

- Неуважително говориш към мен, защо така? – момчето се осъзна и побърза да се извини, но лекарят го спря. – Не, нямам проблем, но при учителите може да изпатиш така. Но добра работа си свършил. Момиченце, ти можеш да останеш тук и да си починеш, а ти, малък бунтовник, можеш да си влезеш в час. Аз ще правя компания на малката ти приятелка.

Джънгкук кимна с глава, отново се извини и излезе от стаята, като ти хвърли поглед, преди да затвори вратата. Настъпи тишина, като Юнги си извади от джобчето на мантията една близлка.

- Ти искаш ли? Помага да заместиш и спреш цигарите. А ти имаш нужда от това, Хери.