The life after death (спряна)

-2-

Така си минаваха дните. Всеки ден Те отиваше на гроба на половинката си в 4 сутринта и си тръгваше в 12 вечерта. Носеха му храна и вода, въпреки че отказваше. В промеждутъка го караха да се прибира, за да се опита да поспи. Плака силно. Съдираше гърлото си от рев. Всеки ден се съсипваше. Родителите и приятелите му се притесняваха за него. Техьонг се бе превърнал в развалина. Стана тяло без дух, ходещо с празен поглед, пропит с мъка и печал. Живееше, но беше мъртъв. Съществуването му бе между две вселени-смъртта и живота. Луташе се между тях, но не смееше да избере страна. Не можеше да остави Джимин там сам, но и не искаше да нарани близките му, както той беше наскърбен от загубата на русокосия.

40 дни по-късно

В продължение на тези дни нищо не се беше променило. Те умираше бавно. Личеше си. Стана мълчалив, загубен във вътрешния си свят и най - вече мислите за Чим. Мислейки си за него, се усмихваше за част от секундата, но след това се стичаха сълзи по лицето му. Родителите му го заведоха на психолог, което накара посещенията на младото момче в гробищата да намалят продължителността си. Майка му и баща му се побъркваха всеки път, когато сядаха на една маса, а синът им се взираше в телефона си, преглеждайки отново и отново едни и същи снимки. Снимките с Джимин.

Първия сеанс с психолога

Госпожа Ким и детето стояха пред вратата на кабинета.

- Миличък, не искам да се притесняваш. Ако не искаш не си длъжен да отговаряш на въпросите. Важно ми е единствено ти да си добре. - очите на дамата пробляснаха от насъбиращите се сълзи, но не ги пусна. Искаше да е силна. Галеше бузата на Те, усмихвайки се окуражително.

- Добре. - каза малкият без особено емоция в гласа.

Той сложи ръката си на бравата и натисна. Трепереше леко от факта, че не знаеше какви въпроси го очакват. Това не остана незабелязано от майка му. Сърцето и' се сви, но нямаше какво да направи освен да стиска зъби. От другата страна на вратата стоеше нито млад, нито стар мъж на около 40 години. Изглеждаше дружелюбен. Беше с добро телосложение, не беше особено висок и косата му беше къса и черна. На лицето му, освен 24 каратова усмивка, имаше квадратни очила с тънка рамка. Видът му вдъхваше кураж на дошлите, търсещи изцеление.

- О, здравей, младежо! Радвам се, че си тук! Хайде седни, настани се удобно! - каза мъжът, посочвайки с едната си ръка малко синьо диванче с жълти възглавнички за украса. Те отиде на посоченото място без да обелва и думичка.