Пътя на съвършенството / The way of the perfection¦¦временно спрянদ

2 Глава - ¿До следващия ни сблъсък?

След като спрях да се заглеждам в снимката, която видя Майкъл, се качих в стаята си. Въпреки, че знаех, че съм си написала всички домашни, аз бях длъжна, да проверя отново, не можех да си позволя, да се изложа, да проваля тази репотация, която градя от години. Защо ли? Защото доста се постарах, хората около мен, да асоциират името ми с не коя да е дума, а съвършенство. Това съм аз, нали? След, като вече се убедих, че всичко е наред, реших да отида на пързалката, вярно нямах никакво желание, но по - добре да съм там, отколкото тук - сама.

Пооправих малко косата и грима си, взех чантата си, в която прилежно бях прибрала протмонето, телефона и златните си ключове.

Излезнах от вкъжи и в последният момент, реших да тръгна пеша, минах през имението на семейство Ронда, и чух гласа на Майкъл, заслушах се в разговора му, явно говореше с някакво момиче, защото казваше неща от сорта "Не, се безпокой, съкровище!", "Всичко ще бъде наред, ангелче!", " Добре, скъпа!", и т.н., а аз забързах крачката, за да не ме забележи случайно.

След още няколко минути, вече бях достигнала дестинацията си. Отворих вратите, на любимото ми място, в целия свят, и усетих всички погледи забити в мен, някои хора може би, биха се притеснили от това, но аз съм свикнала, все пак хората гледат, това което им е интересно, а аз определено съм на първо място в списъците им. Забелязвам приятелките ми на една от масите в кафенето и се насочвам към тях, разяснявам им, че отивам да тренирам и, че при добро желание, могат по късно, и те да се отбият.

Запътвам се към шкафчетата, където стоят един от многото ми чивтове кънки, оглеждам шкафчето ми. Пълно с мои снимки, от тук от там снимка на мен и Руджеро или на мен, и някоя от приятелките ми и това е. Затварям шкафчето, заключвам го, обувам кънките и се запътвам към пързалката. Там виждам да тренират много хора, но погледа ми бива превлечен от Ана и Киара, които ме викат. Аз нямам друг избор освен да отида при тях:

Валентина: Какво има, защо ме викате? - пипитах директно, с една фалшива усмивка.
Ана: Искахме, ами... ние искахме, да те помолим за помощ с едно движение - аз погледнах неразбиращо, след което Киара ми подаде тъблета си, и видях една не чак толкова лесна, но не и трудна фигура.
Валентина: И аз какво, искате да Ви покажа как я правя ли? - попитах аз, отекчено.
Киара: Не, да ни помогнеш, НИЕ да я направим? - аз се ококорих и леко се засмях.
Валентина: Да Ви приличам на частен учител, - зададох ритуричния си въпрос, на който след няколко секунди мълчание, си отговорих сама - не, нали? Не съм, нито асистент на пързалката, нито нищо. Но, мога да Ви дам един съвет, оставете по - сложните движения, на професионалистите нали, Вие може да си правите, там онези неща, подобия на скоци, които дори не са и фигури, но... - и тук е момента, в който бях прекъсната от тренярката на отбора на Roller, Луз.
Луз: Защо им говориш така, Вален? - намуси се Луз, а аз вече си бях измиалила оправданието.
Валентина: Как им говоря, та аз нищо лошо не съм им казала, просто им дадох един приятелски съвет - тогава очите и на двете се разшириха, до небето и обратно - не искам да пострадат, докато се опитват да направят нещо, което не е по силилите им, не казвам, че не са добри, но трябва да се осъвършенстват, за да минат на горното ниво, не съм ли права Луз? - погледнах я леко притеснено, а тя побърза да ми отговори.
Луз: Разбира се, че си права, но мисля, че леко трябва да си промениш тона, към момичетата! - усмихна ми се Луз, а аз отговаряйки и направих същото.
Валентина: Аз не исках да Ви обидя, приятелки, нали знаете това? - казах аз, а те просто кимнаха, тогава Луз се отдалечи, а аз се преближих към тях, за да ме чуят много внимателно. - Вижте "приятелки", ще е много хубаво, да разберете къде Ви е мястото, и да бъдете сигурни, че то е на светлинни години от моето, - казах аз, все така усмихната. - нали, така? - не изчаках да получа отговор, и просто ги избутах леко от пътя ми.