Пътя на съвършенството / The way of the perfection¦¦временно спрянদ

4 Глава - ¿Аз не съм ти кукла на конци?

Валентина

Около половин час след като се прибрах, някой започна да чука на вратата ми, доста настоятелно, аз казах остро, да влезе, а човека, който беше тук ме изненада...

Валентина: Хей, какво правиш тук? - попитах го, а той издиша шумно, в отговор на глупавия ми въпрос.
Руджеро: Какво не мога, да дойда на гости на гаджето си, или... ? - погледна ме раздразнено.
Валентина: Знаеш, че нямах това предвид..., просто по принцип, не идваш тук. - казах очевидните факти.
Руджеро: Ако искаш, да си тръгна... - продължи, да ми говори по същия начин, но не е познал, на кого си мисли, че говори?
Валентина: Руджеро, да се караме ли дойде? - едва се сдържах, но трябваше, не искам да се караме.
Руджеро: Офф, добре... да сменим темата. - мразя ги, тези охкания и пъшкания.

Настъпи момент на мълчание, аз не казвах нищо, а Руджеро просто се разхождаше и ми разглеждаше стаята. В един момент се спря и се огледа на всички посоки, сякаш искаше да види нещо, но така и не го откриваше...

Руджеро: Валентина? - погледнах го, в очакване на въпроса му... - Защо нямаш нито една снимка с родителите ти? - въпроса му, който ме втрещи. Не знаех, дали трябваше, да се притесня, защото трябваше да измисля отговор, или да се засмея, защото чак сега от почти петте години, в които сме заедно, забелязва това, че в стаята ми няма снимките, за които до сега се оглеждаше.
Валентина: Нямаме много снимки заедно... - казах първото нещо, което ми хрумна, а той ме погледна с неразбиране.
Руджеро: Все пак, те са много далече, не искаш ли да има нещо, което да ти напомня за тях... - започна да дълбае в миналото Руджеро, а това знаех, че няма да свърши добре...
Валентина: Не ми трябва някаква си снимка, Руджеро. Мога да, говоря с тях и да, хайде да не говорим за родителите ми. - започнах, да се напрягам прекалено много.
Руджеро: Добре, да поговорим за "Майк"! - погледна ме с насмешка, докато имитираше гласът ми, но скъпи, не усещаш ли, че на мен изобщо не ми е до смешки. Не казах нищо, защото се опитвах, да се контролирам, което беше грешка, защото той, продължи да говори. - Какво правеше с него, Валентина, на пързалката..., с него ли си карала?
Валентина: Просто, му показах, как да не се пребие... - питах се, защо се оправдавам...
Руджеро: Ахаа, и от кога те е грижа толкова много за другите, скъпа... И с него може, да караш, ама аз когато дойдох "Кръстницата ми, ме чака..." - продължаваше, да имитира гласа ми, и да се държи с мен, все едно съм негова собственост, а аз не съм...
Валентина: Ти "скъпи", нямаш никакво, разбираш ли ме - НИКАКВО право, да ми казваш, какво да правя, прекаляваш с ревността, а това с имитирането и всичките тези насмешки, ти май забрави с кого говориш, аз не съм ти кукла на конци, аз съм... Валентина Зенере, не си познал, как ще се държиш! - говорих му през зъби, защото това беше единствения начин, да не се развикам, а когато монолога ми свърши, рязко отворих, вратата на стаята ми и тръгнах да слизам по стълбите.
Руджеро: Валентина, Вале, стой..., не можеш да си тръгнеш от твоето имение... - говореше, опитвайки се да ме настигне.
Валентина: Прав си, - спрях се за секунда. - аз не мога, но ти точно това ще направиш! - погледнах го с една широка усмивка, докато се опитваше, да ми се извини... - Тръгвай си! - казах му, много грубо и виждах съжалението, в очите му, но моя поглед беше привлечен, от момчето от другата страна на улицата, което гледаше точно към нас.
Руджеро: Не исках...
Валентина: Ще говорим утре, сега тръгвай... - казах, много по - меко и побързах, да затворя вратата.