Пътя на съвършенството / The way of the perfection¦¦временно спрянদ

8 Глава - ¿всяко ледено сърце, някога е горяло в пламъци?

Валентина

Разхождах се из улиците на Буенос Айрес, разминавах се със стотици
хора. Всеки имаше своите отличителни външни белези, но какво ли беше отвътре? Имаше хора, които изглеждаха щастливи, а дали наистина бяха? Или просто добре успяваха да прекият факта, че отвътре умират или.. вече са умрели..

Размърдах главата си с идеята, че по този начин ще разкарам тези ми мисли от главата ми, но не, не се получи.

Руджеро

Постояхме малко в кафенето с Агус, но ние двамата не можем да стоим на едно място за дълъг период от време, така че решихме да се разходим.

Обсъждахме типичните неща, от момичетата до доклада по испански, интересни неща.
Докато в един момент, неусетно бяхме стигнали в парка и Агус ме ръчкаше, за нещо.

Руджеро: Какво искаш, бе? - попитах изнервено, заради грубият му начин, да привлече вниманието ми.
Агустин: Това там не е ли, Рапунцел? - той така наричаше Вале, но кого заблуждаваме, тя никога не би хванала тиган..
Руджерл: Да, но какво търси там? - замислих се. - Ама, чакай малко, тя ми каза., че ще говори с техните, да не би да ме излъгала.. - започнах, да разсъждава на глас.
Агустин: Стига де, трябва да има някакво логично обяснение, при нея винаги, всичко има логика. - започна да разсъждава разговорливият ми приятел, но аз само гледах момичето със сините очи, сякаш за момент ме забеляза и веднага бръкна в чантата си.

Валентина

Не мога да повярвам, проследил ли ме е? О, не... Валентина, мисли!

Ами, да.. как не се сетих по - рано...

Повтарях си аз, докато ровех в чантата ми, търсеща телефона ми. Не мога да повярвам, че ще направя това, но.. нямам друг избор, нали?

Направих се, че "вдигам" телефона, който дори не звънеше, бавно го доближих до ухото ми и се вцепених, не мога да повярвам..

Погледнах към небето, като премигването ми, помогна на образувалата се сълза, да се стече от окото ми.

Агустин: Тя, ще говори ли? - чу се гласа на Агус, ставах прекалено подозрителна, но не можех да се контролирам, стига Валентина, стегни се..

Казах си, аз поглеждаща телефона в ръцете ми, поех си въздух и се пристраших...

Валентина: А..ало? - казах аз, сякаш наистина очаквах някой да ми отвърне от другата страна на телефона, но не - горчивата реалност отново ми удари силен шамар, запращайки ме право в земята или на няколко метра под нея. - Мамо? - казах несигурно, изреках за първи път думата с м, от години и много заболя, наистина много, но трябваше да се стегна. - Как сте? Какво правите? - попитах възможно най - енергично, като замлъкнах, сякаш наистина някой ми отговаряше, но не Валентина, няма кой да ти отговори. - Амм, да да добре съм, м.. мамо! - казах аз, нещото което тя наистина би ме попитала, след толкова много време отново се чувствах свързана с нея. - Да, мамо.. чао - казах, но не бях свършила, нещо вътре в мен, ме караше да изрека следващите ми думи. - Чакай мамо, - казах си аз, само че този път не гледах към телефона в ръцете ми, а нагоре, към мама. - много ми липсваш, и двамата много ми липсвате, - и тук е моментът, в който гласът ми се пречупи. - нямам търпение да ви видя отново. - казах, "затваряйки" телефона и за хвърляйки го в чантата ми.