Пътя на съвършенството / The way of the perfection¦¦временно спрянদ

6 Глава - ¿Кога започнахме, да потъваме?

Валентина

Очите му, тези красиви кафяви очи, тези, в които се влюбих преди почти пет години. Тези същите очи сега гледаха мен, сякаш искат, да изразят толкова много неща, но просто не можеха или просто аз не можех да ги разбера. Какво се случи с нас? Къде отидоха лудо влюбените ни 12 годишни версии? Къде отиде тръпката, кога започнахме да потъваме, а ще може ли да се спасим, преди да се удавим? 

Всички тези въпроси изникваха в главата ми, а аз исках да се зашлевя умствено, за бога Валентина, едно дребно недоразумение, всичко ще бъде наред, всичко ще бъде перфектно! 

Казвах си успокоителната реч на ум, докато госпожата по биология, разказваше порения урок и както след всеки нов урок казва, явно и това ще го има на изходното ниво. Часът свърши, а аз прилежно взех тетрадката си, с намерението да я прибера в шкафчето си, но явно плановете на Руджеро не бяха същите. Спря ме, препречвайки пътя ми, а аз вече знаех коя игра ще играя. 

Валентина: Ще се мръднеш ли? - казах леко раздразнено.

Руджеро: Не и преди да сме говорили! - отвърна той, а аз просто извъртях очи.

Валентина: Ами, ако аз не искам да говоря? - говорих с леко пренебрежение, а той леко се усмихна, докато ми отговаряше.

Руджеро: Ами, да кажем, че няма да се мръдна и няма да влезеш в час. - усмихна ми се той, а аз повторих действието си от преди малко, какво да направя, че очите ми обичат да се въртят? Млъкнах в знак, да почне да говори, като се постарах да изглеждам все едно не ми пука, но всъщност нямам търпение да чуя, какво ще каже. - Съжалявам! Знам, че прекалих, доста... Но, не можеш да ме виниш, ти не видя ли как те гледаше? Изкара ме извън нерви, признавам изревнувах, но не исках да те обиждам по някакъв начин с думите си, съжалявам! - изслушах речта му, и ми идеше да се усмихна, но това не беше плана. Колкото и да е сладък така, аз още не съм забравила, какво се случи вчера, а сега ще го поизмъчвам малко, ще си го получи!

Валентина: Свърши ли? - казах аз, със същия отегчен поглед, а той се ококори.

Руджеро: Само това ли ще кажеш? - попита ме, а аз просто издишах шумно, в отговор на въпроса му. - Вале, нали знаеш, че нямаше да ревнувам, ако не те обичах, моля те... Няма да позволиш на перфектната двойка, да се раздели само заради това, нали? - погледна ме, очакващ реакцията ми, а аз реших да спра дотук, просто отидох до него и го прегърнах, усетих сърцето му, което сякаш щеше да изскочи, но студенината, която излъчваше, някак се сблъскваше с моята, някак бяха еднакви, прекалено... еднакви!