Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

"Амнезия"

Вишневото дърво в средата на големия двор пръскаше розовите си ароматни цветове наоколо. Недалеч от него, фонтанът беше пълен с тях. По водата плуваха цветове и лилии. Из големия двор на центъра за рехабилитация се носеха птичи песни.

Той стоеше там, близо до фонтана. Не правеше нищо, просто наблюдаваше безизразно красивата градина. А аз наблюдавах него. Никаква промяна, все същият си беше – висок, слаб, но не прекалено. Светлата му коса се рошеше от подухващия ветрец. Лицето му бе изпито, но спокойно. Изумрудените му очи бяха все така безкрайни. Тънките му устни потръпваха недоволно заради буболечките, които летяха наоколо.

Седях на пейката под вишната до побелял дядо, който четеше вестник. Бях отворила модно списание, но само го държах в скута си. Не изпусках Денис от поглед. Не можех да говоря с него, камо ли да го докосвам. Преди около година претърпя тежка катастрофа. Изгуби паметта си, както и способността да се движи. Не знам дали някога ще преживея тази загуба. Той не ме помнеше. Все едно никога не се бяхме срещали! А аз го обичах и винаги щеше да заема по-голямата част от сърцето ми. Той бе моето „всичко" и продължаваше да бъде. Но за мое нещастие, за него вече не бях онова момиче, без което не можеше да изкара и ден. Нищо не беше както преди. Това, което ми остави Денис, бяха само спомени – толкова много, че всяка вечер от изпадането му в амнезия насам, заспивах с различен такъв. Не можех да скрия тъгата си, нито да я преборя. Но се опитвах. Исках да забравя всичко, което сме преживели, онова, което преди ме правеше щастлива, а сега ме караше да плача нощем – в съня си или пък не.

Жената, която се грижеше за Денис, хвана дръжките на инвалидната му количка и я забута по алеята за разходки. Разговаряха. А той не желаеше да провежда разговори с мен! Вярвах, че причината за това бе, защото не аз се грижех за него сега. Бях забелязала, че говореше само с хората от центъра. Миналата седмица родителите му бяха тук. Денис не разговаряше дори и с тях. Със сигурност мъката им бе по-голяма от моята – все пак го бяха отгледали с толкова любов и неуморни грижи. А сега щастието ги бе напуснало, сякаш безвъзвратно.

Жената буташе количката и приближи пътеката, край която седяхме с дядото. Аз забих поглед в списанието и се направих, че чета. Когато продължиха напред и ми обърнаха гръб, вдигнах очи от четивото.

„По дяволите, аз също бях в проклетата кола! Защо не ме уби този шибан сблъсък?" – помислих си, когато гневът ми надделя.