Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

а.м.

Бележка от автора:

Тъй като нямам заглавие за този разказ, макар и след повече от година, реших да го оставя само с инициалите ми.

• • •

Брой думи: 642

Слабо осветени празни улици. Сърповидната луна наблюдаваше тайничко отвисоко.

Висок силует наближаваше едва светещата улична лампа. Той беше на млад мъж, който носеше червено спортно яке и черни скъсани дънки. Първо се опря на лампата, но забеляза пейката до нея. Седна и се облегна удобно назад.

Замъгленото му съзнание не се нуждаеше от нищо повече. Спокойствието в този късен час му се отразяваше добре. Той затвори очи и се отпусна.

Никълъс Хемптън бе млад, но съдбата изглежда го бе забравила. Преди пет години майка му си отиде. Баща му, още в навечерието на осемнайсетия му рожден ден, го бе оставил да се грижи сам за себе си. Ник нямаше братя и сестри. Работеше единствено за собствената си прехрана. Така и не чу нищо повече за баща си – роднините му не се интересуваха от него. Като цяло, на никого не му пукаше за него.

Хемптън имаше усет за музиката. Преди време бе спечелил томбола и получи акустична китара като награда. Сега бе уличен музикант. Живееше ден за ден.

Последните три часа прекара с момичето, в което беше влюбен. Срещнаха се в парка по късен следобед. Той свиреше с китарата, за да припечели някой друг долар, когато тя минаваше оттам с нейна приятелка. Хейли – това бе името ѝ. Тя имаше глас на ангел. Той свиреше, а момичето пееше.

Обичаше, когато му се предоставяше възможност, да се помотае с нея. Обичаше да се навърта около нея. А сладникавият ѝ парфюм направо го подлудяваше. Обичаше я!

Но тя не изпитваше същото към него. Ник бе разбрал това от начина, по който Хейли се държеше с него – приятелски. Ето защо не си правеше труда да ѝ разкрие чувствата си.

Запознаха се случайно през една прохладна октомврийска вечер на същия този площад. Той прибираше китарата, когато забеляза Хейли да приближава, плачейки. Заговори я, защото не харесваше хората да страдат. Най-вече, защото знаеше какво е. Успокои я. В началото тя не искаше никаква помощ от един некадърен бездомник, но после промени мнението си. Цяла вечер му се извиняваше заради обидните думи, с които го бе нарекла.

Ето какво ѝ се бе случило: обичаното от нея момче я бе зарязало по брутален начин. А и нямало как да се прибере вкъщи, защото изгубила чантата си. В крайна сметка Ник ѝ услужи с пари за автобуса. Да, той нямаше много, но все пак даваше на хора в по-голяма нужда от него.

Дълго след като автобусът тръгна, той гледаше в неговата посока. Продължи да си представя как дългите коси на Хейли се бунтуваха, докато вятърът духаше. Представяше си го и сега.

Ник не беше на себе си. Не можеше да спре мислите за Хейли. Те бяха като паразити в съзнанието му. Не го оставяха да мисли за нищо друго...

Хемптън не усети как някой се прокрадна до него. В следващия момент този някой го сграбчи. Непознатият тип опря нож в гърлото му. Ник се съпротивляваше, но само за малко, докато не чу дълбокия пронизителен глас на застрашилия живота му мъж:

– Часовникът! – нареди му човекът с качулката.

Не можеше просто така да му го даде! На гърба на този часовник пазеше единствената снимка, останала от покойната му майка. А машинката беше подарък за последния рожден ден, на който тя присъстваше, два дни преди смъртта ѝ.

Никълъс нямаше какво да губи. Нито имаше покрив над главата си, нито семейство. Предпочете да умре с нещо, останало от единствената обичала го някога жена, пред това да остане и без капка спомен от нея.

– Не! – категорично заяви Ник.

Нямаше време дори да реагира. В следващия момент се оказа на земята. Усети остра болка да пронизва главата му. Погледът му се премрежи. Над момчето се събраха и останалата част от бандата въоръжени джебчии. Всеки от тях държеше добре наточено острие. Единият се наведе по-близо. Започна да скъсява разстоянието между Ник и острието.

Никълъс Хемптън затвори очи. Не пожела да наблюдава разигралата се сцена, дори и с размазан поглед. 

27.03.2017