Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

"Художникът от павираната уличка"

Средно висок строен мъж, в средата на двадесетте, крачеше забързано по широката павирана улица.

Късата си немирна кестенява коса бе скрил под плетена шапка. Носеше есенно яке в същия като нея цвят – бордо, а под него – бяла плетена блуза, изпод която се подаваше карирана риза в топли нюанси. Обувките му бяха в тон с якето и шапката.

Пламен бе художник по призвание. Обожаваше да рисува хора, както и картини на оживени, или не чак толкова, улици. Тази, по която вървеше, му бе любимата.

От двете страни на паветата, по дължината на цялата улица, включително и по-малките около нея, се простираха не много високи, слепени разноцветни сгради. В околието се редяха все места, подходящи за разпускане след работа.

 В обедната си почивка хората всеки ден образуваха опашки пред пицариите и пекарните. Други пък се заседяваха с колеги и приятели в кафенетата и сладкарниците. Оживените разговори на жителите от този малък град огласяха квартала.

Докато мъжът стигне мястото, към което се беше насочил, няколко човека му помахаха. Той отвърна на поздравите им.

Пламен зае най-близката до улицата външна маса, пред обичайното кафене, което посещаваше. Обичаше да бъде навън, да става свидетел на различни ситуации, макар и отдалече. Вдъхновяваха го.

Той наблюдаваше фризьорския салон на Ивелина – с нея често разговаряха на интересни теми. Тя стоеше на пейката пред студиото. Пушеше цигара, а с другата си ръка държеше порцелановата чаша, която Пламен изрисува за нея преди време. Може би си помислихте, че течността в нея бе горещо кафе? Но не. Ина обичаше да комбинира цигарата с горещ билков чай. А пък за студени и ветровити дни, като този, напитката бе повече от подходяща.

Пламен извади няколко бели листове от раницата, а после и боите. Беше забелязал Ивелина, още когато мина покрай нея по път за кафенето. Реши да я нарисува. И тъкмо започна, когато сервитьорката застана срещу него до масата.

– Ментов чай? – попита го тя, а по лицето ѝ пробяга развеселена усмивка.

– Знаеш обичайното – засмя се Пламен.

    Той продължаваше да прави едва забележими линии с четката, но освен на листа, обръщаше внимание и на момичето, дошло да го обслужи.

– Взела си финалния изпит с висок резултат, поздравления! – каза той, като вдигна поглед към наскоро завършилата студентка.

– Да. Наистина съм доволна от резултатите! – отбеляза тя, а след това допълни: – Милен?

– Знаеш си човека – отвърна набързо Пламен.

Момичето се засмя, а след това се върна на работа. Ментовият чай нямаше сам да се приготви!

Пламен обърна глава към Ивелина. Точно в онзи момент тя също го наблюдаваше. Той застана сериозно и повдигна четката в нейна посока. Даде ѝ знак да не мърда, защото я рисува. Тя се изкиска. Опита се да застане в поза, подходяща да бъде запечатана в картина.

Вятърът рошеше пуснатата ѝ коса, а Пламен не спираше да мести четката по листа. С всеки следващ щрих оставаше все по-малко пусто пространство. Толкова се беше отнесъл с рисуването, че дори не забеляза, когато момиче от персонала донесе поръчката му. С вяли движения, със свободната си ръка, сложи мед в чая, без дори да го поглежда. Парата от горещата напитка поемаше по незнаен път, докато не се изгуби между студените докосвания на вятъра...

Пламен завърши картината с подпис в долния ляв ъгъл: „Художникът от павираната уличка".

19.11.2017