Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

Просто пейзаж

Всяка вторник сутрин го виждах точно там, на същата онази пейка. Той рисуваше ли, рисуваше. Не бях усетила кога бях спряла и забравила за посоката, в която вървях. Просто стоях на тротоара до паркчето в студената утрин и наблюдавах младия художник, докато хората минаваха покрай мен, забързали към своите приоритети. А моят изглежда днес бе по-различен от обикновения ми такъв във вторниците. Осъзнах го, когато художникът вдигна глава и погледът му се задържа на мен. Не отместих моя. Щом момчето усети, че му обърнах внимание, ми се усмихна дружелюбно. Усмихнах му се и аз.

...И закрачих решително към младия мъж, отново подвластна на спонтанността си.

Паркът си беше все същият, какъвто го познавах от около три месеца – приветлив, обсаден от гълъби, само дърветата бяха по-голи отпреди. А дори и в този ранен час, хората пак хапваха топлите си закуски от баничарницата отсреща, докато разговаряха с другаря по пейка...или човъркаха нещо в телефоните си. По каменните пътечки и малките поляни, килимът от есенни листа заемаше все повече пространство.

Бях предпазлива. Спрях на няколко крачки от художника, с ръце в джобовете на палтото ми. Усещах многото и мокри червеникави листа под обувките ми.

– Здравей! – поздрави ме той и ми се усмихна.

Вятърът пак зарецитира ледените си стихове и през тялото ми преминаха тръпки. Челюстта ми потрепери.

– Здрасти! – отвърнах на усмивката му.

Адски ме беше срам в онзи момент. Може би, защото ме беше хванал как го наблюдавам или нещо такова. Идея си нямам.

Опитах да направя тази може-би-случайна среща малко по-интересна, затова надникнах в рисунката му.

– Обичам да рисувам преди лекции – отговори ми, сякаш прочел мислите ми.

– Значи харесваш това място? – попитах с особен интерес и пристъпих към него.

– Да. Красиво е. Любими са ми трамвайните линии. Не знам защо, но придават особено естетичен вид на пейзажа!

Кимнах в знак на съгласие. Отново спонтанно, дори не беше и решение – седнах до него на пейката.

– Виж – той помести скицника си към мен и посочи по протежение на графитената павирана улица. – Новите модели автомобили не се връзват с обстановката. Реших да проявя малко изобретателност и нарисувах ретро коли.

Огледах внимателно рисунката. Този мъж имаше безспорен талант.

– Със сигурност изглежда много по-добре...Имам в предвид...някак по-реалистично е да видиш павирана улица със стара архитектура и автомобили модел 50та година, отколкото такива от миналата.

И двамата се засмяхме на това.

Поседяхме в мълчание за миг и неловкостта пак се завърна. Той пак рисуваше и аз пак го наблюдавах, но този път съвсем отблизо.

– Не си я започнал днес, нали? – попитах, знаейки отговора предварително, но изпитвах желанието да кажа нещо. Тази тишина между двама съвсем непознати можеше да ме подлуди.

– Съвсем не. Рисувам я трети ден и днес няма да е последният такъв.

– Извинявай, че задавам много въпроси, но обичам изкуството и хората, които могат да рисуват.

– Няма проблем. Питай. Аз пък обичам хората, които обичат изкуството и се интересуват от него.

Момчето се засмя. Очите му блеснаха весело. Топли, кафяви и детски.

– Хмм, имаш ли твои оригинални пейзажи? – попитах не след дълго.

– О, да. Разбира се! Виж, този ми е любим!

И заразгръща скицника си – съдържаше толкова много часове прекарани в рисуване, сякаш тези рисунки бяха любовта на живота му.

Най-накрая спря на една. Не беше като останалите му...имаше нещо различно в нея – цветове. Умело изрисувани, красиви сгради и една елегантна жена, току що слязла от колата си. За миг ми се стори, че тази рисунка притежаваше още нещо по-различно от другите, освен цветовете, а именно сюжет.

– Красива е! – казах след няколко мига на възхищение.

– Благодаря! – изглеждаше щастлив. – Не е истина! – започна той след малко.

Не казах нищо. Смръщих вежди в недоумение, но го оставих да продължи.

– Не мислех, че някога някой непознат ще направи деня ми една идея по-хубав.

– Е, понякога трябва да очакваме неочакваното! - усмихнах се.

13.11.2018