Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

"През погледа на звездите"

Ранен следобед. Адска жега. Парещите лъчи на слънцето изпепеляваха всичко по пътя си. Толкова силна бе светлината, че зелените листа на дърветата отдалеч изглеждаха прозрачни.

Добре че наблюдавах през прозореца! Седях на мекото канапе в стаята си на хлад. Студеният въздух от климатика се удряше право във врата ми. Не бе полезно за здравето, но пък бе хубаво. Далеч от горещината!

Четях „Град от кости" на К. Клеър, когато смартфонът ми извибрира за получено съобщение:

„Остава ли за седем?" – беше от приятеля ми Божидар.

Метнах книгата на леглото. След това се захванах с отговора.

„Да. А някакви планове? Накъде ще ходим?"

Боби, така му казвах накратко, не се забави със следващото съобщение:

„Ще пием по нещо в някое кафене. Ще черпя."

След текста ми изпрати няколко целувки и едно голямо сърчице.

Усмихнах се. А после се почувствах глупаво, но в добрия смисъл на думата. Сещате се какво имам предвид, нали? Моментът, в който си пишете с момчето, което харесвате или пък с гаджето си, което ви кара да се усмихвате глупаво след всяко негово съобщение. Тогава е очевидно, че го обичате. За мен това е щастието! Неведнъж съм се смяла, ей така, само при мисълта за него. Забавните му физиономии изскачат в съзнанието ми и аз не мога да задържа онзи кикот, надигащ се в мен... Усмивката му, когато кажа нещо глупаво или забавно, или и двете заедно. Обичам да виждам присвитите от неприкрит смях блестящи светли очи. И това ме прави щастлива. Истински щастлива!

Оставих книгата и се заприготвях. Нямах търпение да го видя. Исках да говорим толкова дълго, че да загубим представа за времето. Да приключим разговора на най-интересното, а следващия път да продължим да говорим. Все остава по нещичко, което да си кажем, да обсъдим.

Влязох под душа. Оставих хладката вода да облее тялото ми. Беше приятно, особено в горещи дни като този. Избърсах и последната капчица, останала по мен и хвърлих халата настрани. Мушнах се в къса, леко набръчкана в долната част рокля в цвят диня. Сплетох косата си на дълга плитка и тъкмо приключих с приготовленията, когато се позвъни. Сигурно беше Божидар.

Погледнах през шпионката – високата му фигура изпълваше пространството. И отворих вратата. Видях в очите му онзи закачлив блясък, който ме караше да се усмихвам всеки път и бузите ми да поруменяват. Сега ме огледа и прецени визията ми в динената рокличка... Доволна усмивка разтегли устните му.

– Е? – каза той след малко.

Усмихнах се и аз. Боби сви ръка и ми предложи да промуша своята. Взех си чантата. Заключих вратата от външната страна и хванах приятеля си под ръка.

Повървяхме. Разходките ни се отразяваха добре! Чистият въздух ме отпускаше и гонеше негативните ми мисли.

Звездите вече бяха намерили местата си на нощното небе. Подухваше лек хладен вятър. Парфюмът на Божидар достигаше до мен с всеки полъх. Този аромат ми напомни за първата ни среща. Хубави спомени...

Разговаряхме по най-различни теми, включително и за сънищата. Веднага му разказах своя от тази сутрин. Както обикновено, се впуснах в подробни описания.

– Знаеш ли, когато ми разказваш сънищата си, се чувствам така, сякаш те опознавам по-добре – каза той и ме прегърна през кръста.

Засмях се. Толкова много истина се криеше зад сънищата ни! И толкова много от нощните ни приключения запазваме в тайна, без да споделяме с другите. Но с Боби аз исках да споделям! Облегнах се на рамото му и прехвърлих ръка през неговия кръст. Продължихме да вървим.

– Даже сега се сещам за една статия, която четох преди време – каза ми той, а после продължи. – Оказва се, че наистина чрез сънищата си опознаваме другите хора. Защото това, което мислим подсъзнателно за останалите, е истинското, реалното.

Замислих се по въпроса.

– А ти често ми споделяш своите! – добави след малко Божидар и се засмя.

– Обичам да споделям с теб! Така те чувствам по-близък – казах и се усмихнах топло.

Спряхме. Намирахме се по средата на пътеката, която ни водеше към най-красивото място в града ни – парк, заобиколен от река с кристалночиста течаща вода. Там бе и най-хладно. Пътеката беше покрита с различен на цвят чакъл. Над нея, от началото до края ѝ, се извиваха като тунел много и високи дървета. През гъстите им корони бяха успели да си проправят път няколко слънчеви лъчи...

Божидар ме прегърна силно, когато се сгуших в него. После нежно пое лицето ми между дланите си и насочи погледа ми нагоре към неговото. Беше на път да каже нещо, но се спря. Погледна ме с онези дълбоки светли очи, в които за миг потънах, докато не се наведе към мен и докосна устните си с моите. След това пак ме скри в топлата си силна прегръдка.

25.06.2017