Burning hope (Sequel to Devastated)

Chapter 3 - Not everyone is Styles

Когато Дилън ми предложи да дойдем тук не мислех, че нещата ще се развият по този начин. Още докато заехме сепарето си няколко момичета дойдоха при нас или по точно при него, а аз бях останал с Найл, който в момента беше отишъл за още алкохол и се бавеше вече ужасно много, оставяйки ме напълно сам.

След като изпих и третата си чаша, реших, че няма да стоя и да бездействам повече и станах, отправяйки се към дансинга. Можеше поне сам да се забавлявам.

По-късно вече бях изгубил пълна представа за времето, но явно беше минало доста, понеже се бях изморил и тъкмо щях да се върна, за да седна, когато усетих някой да обвива ръката си около кръста ми. Моментално се отдръпнах, обръщайки се да видя кой е, като застанах лице в лице с Дилън.

- А аз се чудех къде си. - усмихна се, придърпвайки ме отново към себе си.

- Значи все пак си забелязал, че ме няма. - отвърнах му и се опитах да се отдалеча от него пак, но този път той не ми позволи.

- Хубаво е да знам, че все пак съм успял да те накарам да ревнуваш. - прошепна ми, карайки ме да настръхна.

- Н-няма такова нещо. - опитах се да звуча самоуверено, но разбира се не успях.

- Мхм... - секунди по-късно усетих устните му на врата си. Само от това можех да експлодирам. От години насам не бях имал контакт с никой, бяхме само аз и ръката ми, като това ставаше също много рядко.

След известно време започна да се търка в мен в ритъма на музиката и в следващия момент ръцете му се озоваха върху задника ми, принуждавайки ме да изпусна стон. Не можех да повярвам, че позволявам това на някой друг, но вече бях прекалено възбуден, а и алкохолът в тялото ми ме водеше също.

- Нямаш представа откога искам да направя това. - каза, карайки мислите в главата ми да станат още повече и веднага след това да се загубят, благодарение на меките му устни, които се притиснаха в моите. Това определено ме хвана неподготвен, но в същото време не ме спря да му отвърна и скоро езиците ни затанцуваха заедно.

- О, Боже мой. - прошепнах и изпънах врата си, позволявайки на главата ми да падне назад.

- Някой изглежда е доста развълнуван. - колкото и да исках да го отрека, не можех. - Предлагам да се махаме оттук.

Не ми даде възможност да отговоря, защото веднага хвана ръката ми и тръгна към изхода. Сърцето ми започна да бие силно и вече усещах адреналина в тялото си. Моменти като този ме караха да си спомня, че всъщност съм на двайсет и четири и живота е все още пред мен.