Burning hope (Sequel to Devastated)

Chapter 5 - This storm, again

- Защо трябва да заминаваме? - попита за пореден път Хейли.

- Просто отиваме на малка ваканция за няколко дена. - обясни отново Елинор. Мислех, че ще се зарадва, но може би не беше така.

- Но досега не сме ходили никъде по това време.

- Понякога е хубаво да разнообразяваме нещата. - включих се, като я погледнах от огледалото за задно виждане.

- В такъв случай вече нямам търпение да пристигнем. - усмихна се най-накрая и на мен моментално ми олекна. Вече бях спокоен, защото знаех, че ангелчето ми беше щастливо.

- Ако заспиш ще стане много по-бързо. - Ел се обърна към нея.

- Само първо искам да мина да видя баща си и след това няма да се отбиваме никъде повече. - истината беше, че от няколко дена вече все не успявах да отида и сега не ми пречеше да съчетая двете неща. Имах нужда да говоря с него, за да може да ми вдъхне кураж, защото колкото и да не исках да си признавам, аз бях ужасен. Много се страхувах от това, че той се връщаше тук. Убиецът на татко отново щеше да е близо до мен и единствено се молех да устоя на изкушението.

- Вие останете тук, аз няма да се бавя. - казах и слязох от колата веднага щом я паркирах.

Когато застанах пред него, както винаги не успях да сдържа няколко от сълзите си. Колко много ми се искаше да е тук с мен сега. Всичко щеше да е коренно различно.

Още чувствах това чувство на вина всеки път щом дойдех тук. Чувството, че съм го предал по някакъв начин. Знам, че много хора ме убеждаваха в обратното, но малка част от мен все още не можеше да го приеме и не знаех дали някога изобщо щеше да може.

- Винаги ще те нося със себе си, татко. - прошепнах. - Много те обичам.

Минута по-късно избърсах засъхналите си сълзи и си поех дълбоко въздух преди да се обръна и да тръгна. Това винаги е било най-трудното, но знаех, че нямам друг избор.

Почти бях наближил колата, когато целият свят сякаш се стовари върху мен и аз замръзнах на място, не можейки да се движа.

- Луи. - преглътнах нервно и просто затворих очите си, повтаряйки си, че само ми се причува и не е истинско.

Донякъде се и получаваше докато не усетих да се поставя ръка на рамото ми, което ме накара да подскоча и да се отдръпна веднага, все едно бях опарен.