dear mi(n yoongi).

2.6

Джимин се бе изстрелял от леглото си право навън, като единственото нещо, което бе направил бе да грабне телефона си и да наметне палтото си преди да напусне.

И така, петнайсет минути по-късно, Парк Джимин стоеше пред вратата на дома на Юнги, задъхан и крайно притеснен. Младежът натисна бравата на входната врата, доволен, че Мин не се бе променил и грам и все още не заключваше входната врата. Това момче и неговото липсващо чувство за самосъхранение.

Чим набързо претърси всички стаи, скоро откривайки Юнги да лежи на едно меко канапе. Гърдите му мъчително и бързо се повдигаха, заради учестеното му дишане. Топлата му на допир кожа бе покрита с тънък слой студена пот.

Джимин свали палтото си и го провеси на облегалката на дивана, като коленичи до Юнги и докосна челото му, остановявайки, че гори.

Синекосото момче леко се размърда и притвори очите си, които насочи по посока на човека в къщата му. Но заради замъгленото му зрение, той не можа да разбере кой е до него в този момент.

Мин протегна тънката си, студена ръка, поставяйки я върху бузата на човека пред себе си, миг по-късно ухилвайки се изморено.

- Радвам се, че си тук, Джимини. Благодаря. - при думите на Юнги, Чим усети страните си да се затоплят, но предпочете да игнорира този факт, за да може да помогне на синекосото момче.

- Няма за какво да ми благодариш, Юнги. - отвърна Джимин, като след това помогна на Мин да се изправи и го замъкна към стаята му.

Знаеше къде се намира тя, понеже Юнги бе такъв интроверт и инат човек, че единствения начин да се видят бе да се съберат у някого и да си поговорят или поиграят видео игри, както винаги правеха, когато бяха в дома на Юнги.

Парк остави внимателно синекосото момче на леглото в стаята, като след това го зави и започна да тършува за кърпи, които да може да използва. Не му и отне особено дълго време да открие.

Няколко минути по-късно, Юнги вече бе легнал, завит добре в топлото си легло. На челото му имаше кърпа, напоена с вода, за да свали температурата или поне да я облекчи.

Чим се усмихна на Юнги, като се изправи.

- Отивам да ти направя нещо за хапване. Ти не мърдай от тук, става ли? - Джимин се завъртя на петите на домашните си чехли, готов да се отправи към кухнята, но ръката на Юнги, която се уви около китката му го спря, карайки го да замръзне за миг.

- Моля те.. - заграчи Мин уморено - ..не отивай никъде.

Чим въздъхна тихо, като след това се обърна отново към синекосото момче, усмихвайки се топло.

- Добре. Няма. Но ми кажи щом огладнееш, става ли? - на това питане от страна на мочито, Юнги отговори с леко кимане и слаба усмивка.

Чим седна на пода, като така лицето му се изравни с това на Юнги. Мин от своя страна хвърли на момчето пред себе си неудобрителен поглед.

- Джимин, няма да стоиш на пода. Студено е.

- Добре ми е тук, Юнги. Не аз съм болен, а ти. - напомни му Парк, кикотейки се тихо.

Юнги поклати главата си, отвивайки тялото си, след което се и отмести.

- Качи се при мен.

Изведнъж на Джимин му стана особено трудно да преглъща.

- П-при теб? Защо?

- Защото няма да ти позволя да мръзнеш, седнал на студения под. Хайде.

Джимин прехапа нервно долната си устна, колебливо настанявайки се до Мин. Юнги зави и двамата и отпусна синята си главица на меката възглавница.

Чим през цялото време гледаше във всяка друга посока, но не и в тази на Юнги. Но все пак, момчето се осмели да проговори.

- Юнги? Буден ли си? - Джимини свенливо побутна момчето до себе си, но отговор не получи.

Отдъхна си, когато откри, че момчето до него спи и несъзнателно се усмихна на гледката.

Гледка, на която той се наслаждаваше
в продължение на още няколко часа преди
също да усети клепачите си да натежават, предавайки се на съня.