Random Поезия

#35 Страх √

Страхувам се от тишината,
понеже мразя със себе си сама да оставам.

И пак пречи ми да виждам мъглата,
докато се опитвам грешките си да поправям.

А демоните тайно ми шептят,
в ушите ми примамливо звучат.

Дали и този път ще издържа?
Все пак решенията си взимам сама.

Вечно към кривия път вървя
и сама не мога да си простя.

Как да променя всичко това?
Твърде късно е за това сега.

Чашата вече преля
и не зная до кога
ще мога това търпя.

А демоните продължават да шептят
и ето стъпки чувам шумолят.

Някой към мен се приближава,
а допирът му студен като стомана.

Вика ме със себе си там, където
спокойно ще ме прободе в сърцето.

А аз от този студ настръхнала съм
и от идеята това да се окаже сън.

Сякаш това от мъките ще ме избави,
но зная, няма да го направи.

Дърпам се от този демон надалече,
но ето кръв от мен потече.

Студени капки пот избиват,
демоните на болката ми се присмиват.

Бърша се, но мръсни са ми ръцете.
Не съм вече нежна като цвете.

И усещам, че ето, всичко вече свършва.
Отказах се, но късно. Нищо като хората не върша.

Твърде късно е, времето назад не се връща.
Поне успях страхът да прекърша.

Защото страхувах се от тъмнина и тишина,
понеже най-лошото за мен е самота.

Сама с демоните си порочни да седя
и разни злини да сътворя.

Да ме пронизват собствените ми мисли,
онези, които аз наричам скришни.