Кучка от малка [Bitch Since a Kid]

20 Част

Докато чаках, на няколко пъти излизаха лекари и медицински сестри и се опитвах да измъкна някаква информация от тях, защото бях на път да експлодирам от напрежение, но те държаха устите си затворени здраво, сякаш бяха зашили тях, а не майка ми.

Докато седях, взирайки се във фугите на белите изтъркани плочки, застилащи пода, и опитвайки се да контролирам емоциите си, чух трясък на вратата, вход към коридора, където се намираше спешният сектор, и мигновено извърнах глава, за да видя очаквана фигура.

Кейт тичаше задъхана, с, меко казано, разтревожено лице, и в мига, в който срещна погледа ми, зелените й очи изостриха силното си излъчване и тя забърза още повече. Хората, които чакаха на другите дивани я гледаха, сякаш виждат извънземно, и ги разбирах. Не е особено нормално да тичаш и да минаваш през всичко и всички, когато си в болница. Но на нея не й пукаше. Както винаги.

Стигна до мен и двете се вкопчихме в безмълвна, силна, емоционална прегръдка, като се задържахме така за известно време.

Усещайки близък човек до себе си, потънах в уязвимостта си, както винаги, и вече спрях да се опитвам да сдържам напиращите в очите ми сълзи. Започнах да ги роня тихо една след друга, горчиви и болезнени, всяка от тях - миг от лошите случки, сполетяли ме напоследък. Но освен очите, нищо друго не можеше да издаде състоянието ми - бях изковала гранитна маска върху лицето си, която демонстрираше само безчувствие... но за сметка на това в погледа ми се личеше абсолютно всяка емоция, минаваща през мен, и засенчваше уменията на каменното ми изражение.

Отделихме се от прегръдката и когато Кейт видя влажните ми бузи и червените ми очи, събра вежди състрадателно и отново ме гушна.  

- Какво се случи? - прошепна в косата ми.

Не отговорих. А много исках. Но ако кажех и една дума, всички предпазни стени щяха да паднат, да се разбият на парченца заедно с остатъка от мен. Щях да започна не просто да плача, а да рева, с глас, да се разпадна и да се озова във фаза, която съм опитвала и работила да загърбя, да заключа прекалено дълго време, че да си позволя това падение отново.

Повишаването на пулса ми, буцата в гърлото ми и накъсаното дишане, което така упорито се опитвах да укротя, подсказваха за емоционалната стихия, в която щях да се превърна след миг, ако не се успокоя мигновено. И, честно казано, не знаех как да го осъществя... бях изгубила контрол над психиката си, заради многото поражения, които трябваше да понесе, и бурята отвътре беше прекалено опустошителна, че да успея да взема превес.