Помня последния ни разговор. Беше наскоро, малко преди да започна да пиша тази глава. Беше в момент, в който си мислех, че няма да продължавам с писането на тези неизпратени писма. Защо? Защото всеки път, когато пиша, си се представям седнала на бюро, с химикал в ръка и хартия пред себе си; късна вечер, изминал тежък ден и едното очакване: това, заради което изобщо си правя труда да пиша. Виждам прашна кутия, пред която стоя на ничий адрес и се двоумя дали да пусна писмата си и да ги изпратя на сигурен живот във вечния прах, някъде в твоя апартамент, непрочетени, или да продължа напред с живота си и никога повече да не ти позволявам да ме вдъхновиш? Отговорѝ ми. Отговорѝ ми въпреки факта, че сама те оставих с вързани ръце и сега не можеш да ме достигнеш дори да искаш.
A/N: Ей, хора... Изтърквам се вече, знам, но обновяването на тази книга ще продължи, тъй като в последно време се засили интереса към нея. С другата книга ще се пишат паралелно. Ами, това е всичко. Благодаря ви за това, че четете и оценявате работата ми. Дано съм успяла да ви накарам да се почувствате поне малко по-добре.
CZYTASZ
Писма до теб, които никога няма да прочетеш / Letters to you you'll never read
RomansКакво правиш, когато дадена твоя връзка или приятелство свърши? Изливаш чувствата си по някакъв начин, разбира се. Моят начин е писането. #1 in poetry 11.01.2019 #95 in bg 30.12.2018 #5 in поезия 03.01.2019
