𝐭𝐢𝐩𝐬

eighteen🌺 epilogue

Шинсок стоеше изправен и не обелваше нито думичка. Единствено се взираше в безжизненото тяло на  детенцето му, безценния му Джимин. Очите му се изпълниха със солени, тежки сълзи, които той дори не си направи трудно да изтрие. Остави ги да се стичат.

Той знаеше, че вече бе късно. Бе наясно с това, че е загубил сина си. Затова единственото нещо, което можеше да направи в този момент бе да ридае. Да крещи, да псува и да кълне хората, които докараха неговия Джимин да стори това. Които отнеха неговия живот.

***

Дните се нижеха, както и седмиците. Неусетно изминаха три месеца, после седем и изведнъж една година. Но болката не спираше. Нито за момент.

В сърцето на Шинсок бе останала дупка, която никой никога не би могъл да запълни.

Година. Цели дванадесет месеца без неговия скъпоценен Джимин. Година, изпълнена с болка и отчаяние.

Страдание.

Ярост.

Разочарование.

Шинсок се мразеше, заради това, че не успя да помогне на сина си да пребори омразата, която го обкръжаваше. Но той не знаеше, че колкото и да се опитваше, това не бе по силите му.

Денят на погребението бе тежък. Но тези след него бяха още по-трудни за Шинсок.

Юнги дойде на погребението на Джимин. Изказа съболезнованията си към господин Пак, но само толкова. Момчето не се извини, не призна винага си, не изглеждаше, че осъзнава какво стори на Джимин.

Но поне бе там.

А госпожа Пак не беше.

Но и Шинсок не желаеше тя да бъде. Все пак тя бе главната причина за положението, в което Джимин бе преди онова да се случи.

Господин Пак не спря да изпитва липсата на сина си. Ала не знаеше, че той винаги бе до него. Винаги го наблюдаваше и предпазваше. От там, от горе.

Там, където властваше любовта. Там, където всички бяха равни. Там, където Джимин не бе съден. Там, където той се чувстваше на място.

Там, където единственото нещо, което му липсваше, за да се чувства напълно щастлив бе баща му.

КРАЙ.