Последвай сърцето си

Глава 1: "Проклет да си Дейниъл!"

Рейчъл:

- Рейчъл! Хайде, скъпа, остави тези неща за по-късно. Трябва да изберем поканите. - майка ми ще ме подлуди за трети път тази седмица обсъждаме поканите за сватбата. Вярно е, че сме много ограничени във времето, но не мога да оставя работата си просто така. Възложиха ми важно дело, ако го спечеля ще ме направят най-младият партньор в кантората.

- Идвам мамо. Само минутка!

- Господи, Рейчъл повтаряш го от един час!

- Добре, добре, идвам!

Трябва да направя това възможно по-бързо, защото времето за всичко ми е толкова ограничено, че чак е нереално.

- Погледни тази. Не е ли идеална за вас?

- Мисля, че да и на Дейниъл ще му хареса.

Спрях се на семпъл свитък с декорация от миниатюрни розички в цвят шампанско. И двамата с Дейниъл обичаме семплите и простички неща, въпреки че семействата ни имат възможности. Ще ви разкажа накратко как стигнах до момента с поканите за сватбата ми с Дейниъл.

Започнахме да излизаме заедно в последната година от гимназията. В началото всичко беше съвсем приятелско. Постепенно се влюбихме един в друг. Той беше моя кавалер за бала и моят първи човек, на който позволих да ме докосне. Не ме разбирайте погрешно. Никога не съм била от невидимите в гимназията, просто чаках подходящият и това бе той. Времето в университета мина като миг. Заедно преживяхме толкова много хубави моменти, и ето ни сега, след три месеца се омъжвам за любовта на живота ми!

Всичко се подрежда толкова хубаво. Все едно сънувам. Живея в Лондон от шест години, макар че семейството ми живее в Саутхамптън. Липсват ми много, но понякога е по-добре да съм далеч от мама. Обичам я, но манията й да контролира всичко ме задушава.

* * *

Три дни по-късно...

Преди да отида в кантората трябва да се отбия в апартамента на Дейниъл, за да взема едни документи, които забравих онзи ден. Отключено е! Което е странно, трябваше да се върне довечера от Манчестър. Отиде, за да посети родителите си през уикенда сам, защото аз трябваше да се подготвя за срещата с клиента ми днес на обед. Отварям врата и чувам звуци и стонове. Моля се да идват от телевизора. Опитвам се да убедя сама себе си, но гледката на пода в всекидневната ме оставя парализирана за няколко минути. Дънките, тениската, боксерките, дори обувките му са разпръснати навсякъде. И не само неговите.
О, боже, Дейниъл не можеш да ми причиниш това!