-Аз ще успея!-усмихна ми се той.
-Имаш нужда от много късмет, за да си тръгнеш скоро от тук, а ти твърдиш, че си късметлия, така ли е Лък? Тогава защо изобщо си тук?!-присмях му се аз.
-Ти грешиш, Хоуп. Имаш нужда от надежда, за да се решиш да поло...
Обяда беше времето, в което повечето от нас излизаха от стаите си и се събираха, за да се хранят заедно. Обикновено бях сама, но напоследък Лъки е до мен и се чувствам по-добре. Сближихме се няма да овъртам. Той ми споделя нещо, аз също на него и докато се усетим вече се смеем заедно и се споглеждаме случайно, усмихващи се един на друг.
Този път вместо да се храня драсках върху салфетката. Или по-скоро си от почивах от изминалата напрегната вечер. Писането бе начин да избягам от реалността. Явно не бях зависима само към наркотиците.Искаше ми се да имам поне хартия, на която да пиша, но уви не бях късметлийка. Тук рядко ни даваха хартия или химикали, защото имаше доста странни случаи.
Под странни имам предвид това, че един от новодошлите, опитваше да се самоубие с химикалка, а друг за малко не се задави с хартията. Не искам и да знам защо тя изобщо е била в устата му. За щастие салфетките вършеха добра работа, когато не се късаха от химикала.
-Може ли да видя какво пишеш?-попита ме Лъки, надниквайки. Закрих с ръката си салфетката, за да скрия написаното, а той се намръщи.
-Не още.-усмихнах се. И въпреки забраната ми той продължи да надниква, карайки ме да се усмихвам.-Когато е готово ще ти покажа.
-Добре...-измърмори недоволно и напъха пластмасовата вилица в устата си. Изглеждаше съблазнително.
За свое щастие бързо успях да откъсна поглед от него и да се съсредоточа върху салфетката пред себе си и написаното на нея.
Когато реших, че това е всичко, което мога да напиша в близките минути му подадох салфетката, очаквайки реакцията му.
Хареса ми, когато я взе нетърпеливо от ръката ми и се зачете, но факта, че се усмихна докато очите му препускаха по редовете, накараха сърцето ми да се разтапя.
Не беше правилно.
-Какво те вдъхнови?-попита ме щом прочете написаното, изваждайки ме от глупавите ми мисли. Усмихнах се и отново се загледах в него. За пръв път позволявах на някого да прочете нещо мое. Те винаги са нещо лично и нямам смелост да позволя на никого, да ги прочита, но уви Лъки бе късметлия.
-Ти ме вдъхнови.
-Превърнах се в нечие вдъхновение.-усмихна се.
-Превърна се в много повече от това.-измърморих несъзнателно, карайки усмивката му да изчезне.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
