Dependence

28

-Какво ти е?-попита, впивайки очите си в мен.

Подсмъркнах тихо, игнорирайки напълно въпросите му. Очаквах да спре, да задава въпроси, но точно обратното се случи.
Седна до мен и отмести от лицето ми няколко кичура коса, които се бяха спуснали пред него.

Исках да го избутам възможно най-далеч от мен.
Да не ме доближава.
Просто да си тръгне.
Но не можех, защото имах толкова силна нужда от него.

-Хоуп, какво ти има?-попита отново с мек тон.-Мелани ми каза, че си се прибрала, можеше да ме изчакаш.-каза след мълчанието от моя страна.

Сълзите отчаяно искаха да излязат наяве. Не знам от къде намирах и силите да ги спра.  Макар че не бях сигурна дали изобщо исках да го направя.

-Хоуп, притеснявам се за теб.

-Наистина ли се притесняваш, Лъки?-дрезгавият ми и ужасен глас прокънтя наоколо.

-Разбира се.-отвърна ми.-Случило ли се е нещо?

-Не знам, случило ли се е?-отвърнах на въпроса му с въпрос.

-Не разбирам.

-И как ще разбереш?! Ти беше прекалено зает, там вкарал езика си в гърлото на Сиера! -не се сдържах и повиших тона си, докато гласът ми огласи стаята.

-Аз...Мога да обясня.-заекна той, вероятно  учуден, че знам.

-Сигурен ли си, че можеш да ми се обясниш с нещо, което би оправдало действията ти? Или и това са просто думи, като всичко между нас досега?!

-Съжалявам.-прошепна той.

-Знаеш ли? През цялото време прекарано с теб се радвах, че си различен. Че не целиш просто да ме разбиеш и да извлечеш полза от това. Но едва сега осъзнавам едно нещо. Наистина си бил по-различен от Дилън и баща ми! Но вече не мисля, че е с нещо добро.-признах му, вероятно за последен път искрена пред него, след което излязох от стаята насочвайки се към така добре познатата врата.

Почуках два пъти, но никой не отвори.
Почуках по-силно и настоятелно и едва тогава вратата се отвори.

-Хоуп, върви си!-каза още щом ме видя.

-Моля те!

-Аз те моля! Не си идвала отдавна и...

-Не ми изнасяй лекции, просто ми дай нещо!-прекъснах го остро, докато няколко нежелани сълзи потекоха по лицето ми.

-Добре ли си?

-Моля те!-повторих.

-Трябва да проверя дали има нещо останало.-въздъхна безсилен и се скри обратно в стаята, давайки ми възможност да  изпадна отново в мислите си.

Да захвърля ли прогреса си просто така?
Заради едно момче?

А за какво да се боря?

За баща ми, който ме мрази?
За бъдещата ми любов, която вероятно няма и да просъществува?
За какво ми е?
Заради мен?
Коя съм аз, по дяволите?!

-Само това имам, но не взимай цялото! Моля те!-кимнах, знаейки, че го лъжа и грабнах малкото пликче от ръката му.

-Наистина ли е само това?

-Много е силно, Хоуп!

-Не те питам това!-прекъснах го. Той извъртя очи и посегна към ръката ми, но за моя радост успях да я отдръпна преди да я беше хванал.

-Не знам дали си струва да го давам на теб.-каза ми.

-Какво имаш в предвид?

-Не искам да съсипваш напредъка си.

-Какво ти пука, мамка му?-попитах го.-Защо всички се държите така сякаш ви интересува, а същевременно с това се надявате да умра?

-Идваше при мен през цялото време, да кажем, че говореше само с мен и русокоско, ти стана мой приятел, а аз държа на приятелите си.

-Не, ти държиш на парите.-отвърнах, пъхайки пари в джоба му.

-Не прави глупости!-провикна се след мен.

Но вече беше късно.
Направих прекалено много глупости, за да се спра пред тази.
И въпреки това се замислях отново и отново. Какво пък?

Може би най-накрая ще успея да се оттърва от болката в гърдите си.