Dependence

17

Когато отворих очи на сутринта, очаквах да видя спящият Лъки, но вместо това се натъкнах на празното му легло. Беше станал и излязал отдавна. Донякъде се притесних, но нямах смелост да го потърся. Знаех, че вече е трезвен и ако поискам да говорим ще се ядоса и само ще се нараним повече.

Дълги три часа бях сама в стаята, докато почукване по вратата не промени това. Отворих вратата, срещайки ядосания поглед на Мелани.
Отдръпнах се, за да влезе и се върнах при топлото и самотно легло.

-Хоуп!-изгледа ме ядосано и застана срещу мен.- Къде са?!

-В шкафа.-отвърнах тихо. Знаех за какво говори и нямаше смисъл да овъртам. Мелани отвори шкафа и извади малката кутийка. Отвори я и прегледа какво липсва. -Не съм взимала нищо.

-Виждам.- измърмори.-Защо го направи?!

-Не знам.

-Къде е Лъки?

-Не знам.

-Какво става между вас?! Вчера го видях да стои на пода пред стълбите. Изглеждаше много разстроен. Какво се случи?-попита.

-Прекърших го.-отговорих тихо, а глупавите сълзи отново закапаха от очите ми. Мразех да плача и рядко го правех, но този път не можех да се сдържа. Ужасна вина ме разяждаше.
Нараних го.

-Хей, не плачи, какво си направила?-попита този път с по-мек тон. Мелани седна до мен и хвана ръката ми.

-Грешка. Колко още ще греша, по дяволите?!-изплаках. Няма ли поне един път в живота си да направя нещо правилно?! Кога, по дяволите, ще постъпя както трябва?!

-Хоуп, успокой се!-каза и ме прегърна. Държеше се с мен като с приятел, а това просто ѝ беше работата. Не беше истинско като Лъки и отношенията, които имахме.

-Защо винаги наранявам хората, за които ме е грижа най-много?

-Случва се на всеки.-опита се да ме утеши.

-Но не им се случва толкова често, нали?!

-Какво му каза?-попита след кратко мълчание.

-Спорехме за нещо и изведнъж го казах. Мислех, че го казвам, за да се защитя, не исках да го наранявам.

-Какво му каза, Хоуп?!- настоя да научи тя.

-Казах му, че постъпва глупаво, като вярва, че ако стои на страна от всеки ще си върне някой, който е загубил отдавна.