Хората са глупави, ако вярват в мита за любовта.
Разполагах с по-малко от два часа, за да разкажа на влюбените старци, седящи до мен и любопитната им внучка какво се бе случило с мен и какво ще се случи за в бъдеще. Нямах си и на идея как да започн...
Знаех много добре, че е ядосан и поради тази причина ми наговори тези неща. Знаех, че още ме обича само по погледа в очите му. Знаех, но нищо не можах да кажа. Опитах се няколкократно да проговоря, но събитията от вчера не ми даваха думата. И поради тази причина, просто седях и му позволявах да каже всичко, което бе натрупал в себе си. Изслушах го, той това искаше. Но явно не подозираше каква болка ми причиняваха думите ми. Аз не го обичах само, мамка му! Аз.. аз му се възхищавах! Този човек беше до мен, когато бях в депресия, а родителите ми дори не забелязаха това. Рауф ми е помагал толкова много пъти, че нито можех да му се отплатя, нито да изброя пътите, в които съм имала нужда от него, а той ми е предлагал рамото си.
Това, което видя сутринта, не беше това, което си мислеше. Не исках да стига до заключението, че го направих само за да си отмъстя или за да му покажа, че го преодолях и вече не ми пука за него. Не! Това щеше да бъде най-долната лъжа, която съм изричала някога. Нищо не се бе променило в чувствата ми. Просто имах усещането, че съдбата ме наказва. Всичко се преобърна за едно денонощие, мамка му!
Фаик ми беше предложил да отида с него за изпращането му, но честно казано, не ми се вярваше, че Рауф би искал да ме види. Не и след всичко. Около десет минути стоях в колата на Фаик и спорех душевно със самата себе си, обмисляйки как да постъпя с тази дилема, в която попаднах. Трябваше ли да отида с него, за да се сбогувам с най-голямата радост и болка в живота ми? Щях ли изобщо да изрека едно "довиждане"? Е, в крайна сметка - отидох. Не успях да се сбогувам, но успях да го видя от прозореца на влака, махащ весело ръка за „довиждане". Докато не ме видя. Лицето му помръкна. Първото, което забелязах, бе късо подстриганата му коса. Изглеждаше отвратително с нея и приличаше на новородено шимпанзе. Не исках да го виждам в точно такъв вид и затова се усмихнах леко. Изчаках влака, и най-вече Рауф, да изчезнат от полезрението ми, и помолих Фаик да ме остави пред дома ми.
