Възходът на черният вълк 2

Глава 5

С Макс закусихме и си говорехме.

- От кога правиш такива гофрети? -
Засмя се той, докато слагаше последното парче от закуската си в устата си.

- Осъвършенствах се. - отвърнах му с лек кикот, докато мия чинията си.

Измих съдовете и отново седнах на масата срещу него. Няколко пъти отворих уста, за да кажа нещо и да разруша породилата се, неловка тишина, но думите не излизаха от устата ми и когато видях, че положението при Макс е същото спрях да се опитвам и просто се гледахме в очите. Малки усмивки изникнаха по лицата ни и усещах как с всяка секунда напрежението изчезва. Даже ми стана приятно.

Стоях, вгледана в тези невероятни ириси, които ми навяваха толкова спомени. Бях като хипнотизирана. Можех да седя така цяла вечност. Въпреки това разруших тишината.

- Сега ще ми обясниш ли за вчера?

Той въздъхна и обърна глава към пода. Отново върна погледа си на мен и започна колебливо.

- Нали помниш какво ти казах за баща ти вчера? - не бях сигурна за кое от всичко говори точно, но кимнах леко. - Когато изгуби Лия ми нареди да те пазя, защото ти си единствената му останала дъщеря. След като ти помогнах да стигнеш до семейството си цяла, реших, че трябва да продължа да те наглеждам и да те защитавам, ако нещо ти се случи. Оттогава те... Един вид те шпионирам, за да съм сигурен, че си в безопасност.

- Поне знам, че не ми се привижда. - засмях се леко уморено и му направих знак да продължи.

- Наскоро беше излезнала в гората сама и забелязах един вълк, който се криеше и те наблюдаваше. Гледах го през цялото време, но той не предприемаше нищо. Накрая ти си тръгна и той замина нанякъде, а аз реших да те изпратя, за да съм сигурен, че не те е пресрещнал или нещо подобно. - гледах го объркано, а той обръщаше поглед ту към мен, ту към пода. - След това отново го видях и оттогава го наблюдавам и преследвам, за да разбера какво иска от теб, но с нищо не издаваше намеренията си. Последния път ме видя и ето до къде стигнахме. Можех да дойда само при теб в това състояние. Само на теб вярвах. - гледах го известно време, докато усмислях отговора си, но не мисля, че дори аз си повярвах, защото въпреки момента ми на размисъл, пак действах импулсивно.

- И защо не ме уведоми, че изобщо си жив?! Можеше да ме "предпазваш" и като си до мен. - повиших тона си и го погледнах обвинително, но лицето ми се смекчи, когато осъзнах причината. - баща ми...