Възходът на черният вълк 2

Глава 1

Събудих се от звука на алармата, който ми беше така неприятен, не заради самия него, а защото ми напомня, че трябва да прекарам още един ден като предишния. Всичко беше толкова скучно и нищо не се случваше. Единственото, което ми доставяше удоволствие вече са семейството и приятелите ми. Най-добрите ми приятели, Яна и Вик, постоянно са до мен. Не че преди не са били, но сега... Просто сме по-сплотени от всякога. Дори се разбират прекрасно с баща ми и Алекс. Даже мисля, че скоро може да сме една глутница! С Алекс също много се сближихме и не ме разбирайте погрешно, все още се дразним и се опитваме да се издигнем по-високо от другия в йерархията, но вече си говорим и не се гледаме кръвнишки през цялото време.

И както и да е. Станах от леглото и видях часа. 6:30. Какво, за бога? Погледнах алармата си, не е била още. От какво се събудих тогава? Сигурно нещо ми е прищракало в главата. Не се учудвам. Напоследък наистина нещо ми става. Минаха шест месеца от... всичко. Откакто Макс изчезна и... уби Лия... Не знам как се чувствам относно това. Наистина Лия много ми липсва, макар че през повечето време просто гледаше телефона си и се държеше потайно.

Стаята е много пуста без нея, въпреки че не говореше много. Още не знам защо Макс е направил това. Не че отново всички се държат странно и не искат да ми кажат. Просто не искам да попитам. Страх ме е, че ще го намразя, ако разбера причината или че ще се объркам още повече, или че още едно нещо ще ме гложди отвътре и няма да си дам мира. Аз... искам да остана с добрите си спомени от Макс, макар че не са чак толкова много.

Макс... Откакто замина нанякъде... ми се привижда постоянно. Отначало си мислех, че е нещо временно, защото всичко още ми беше прясно. После осъзнах, че си казвам това от вече шест месеца. Продължавам да го виждам.

Толкова се загубих в мислите си, че не разбрах кога истинската аларма прозвъня. Е, сега беше още по-дразнещо. Бързо се съвзех. Облякох се набързо с първите дрехи, които видях и слязох да закусвам. Видях Алекс в кухнята и му се усмихнах.

- Добро утро. - той ми отвърна, но беше малко кисел. Нормално е за него, защото беше още рано.
Почти не си говорихме, защото и двамата още бяхме в сутрешното си настроение, което не е чак толкова различно едно от друго.
Стеф влезе в стаята усмихнат, както винаги.

- Хей, здравейте! - каза весело и бодро. Наистина не го разбирам този човек! Почти винаги е радостен, ама как? Дори рано, сутринта. Понякога се чудя дали и той не е някакво свръхестествено същество.