Съботното слънце изгря и Амели отвори очи. Стаята и имаше големи прозорци издигащи се от пода чак до тавана. Тя си разтърка лицето и се отправи към банята, за да се освежи, след което слезе обратно в стаята си и си облече един зелен бански с розови цветя по него. Тя си среса рошавата коса и слезе по стълбите, минавайки покрай майка си в кухнята.
– Закуска. - спря я тя и Амели се обърна.
– Не съм гладна! - отвърна тя и тръгна към терасата.
– Амели, говорихме за това. Трябва да ядеш. Вчера не казах нищо, заради приятеля ти, но... - започна Линдси, но дъщеря и бързо я прекъсна.
– Пейтън не ми е приятел. - заяви тя и погледна към океана през прозореца - Първо ще поплувам.
– Амели, по новините дават, че има вероятност за буря. - обади се Сантиаго, доведения и баща и тя вдигна рамене.
– Океана ми се струва достатъчно спокоен. - каза тя и пак метна поглед на леките вълни, които се удряха в скалите пред дома им.
– Амели, казах не. - съобщи майка и и заключи балконската врата - Върви в стаята си и почни домашните. - предложи Линдси и подаде една купа зърнена закуска. Амели се качи бързо по стълбите и се заключи в стаята си, оставяйки купата на тоалетката си.
– Добре. - каза тя сама на себе си и взе очилата си за гмуркане и една торба изпод леглото - Няма да излизам през балкона. - Амели отвори прозореца над леглото си и погледна към скалите, доста близо до дома и - Да се надяваме да уцеля водата. - каза тя и скокна в студения океан. Заради тежестта и, главата и се потопи и тя си одраска едното коляно на една скала, но бързо след това, изплува и си пое въздух. Амели си намести очилата на главата и се гмурна в синия океан, плувайки по-далече от брега и острите скали. Тя прекара няколко минути под водата, като главата и се показваше на повърхността, колкото да си поеме въздух и пак изчезваше. Тя беше напълнила торбата си със различни миди, които можеха да и свършат работа за бизнеса, както и някои, които можеше да ползва за декорация в стаята и или като подаръци за приятелите и. След известно време, тя излезе от водата и се покатери върху една скала в любимия и залив. Той се намираше близо до къщата и, но беше скрит и се виждаше само от прозореца в нейната баня. Амели бръкна в торбата си, за да разгледа част от мидите, които бе намерила, когато една силна вълна я заля и тя за малко не цопна във водата. Това не и направи голямо впечатление, докато не заваля силен дъжд и една по-голяма вълна не я обля цялата и я бутна със зверска сила в океана. Амели си показа главата на повърхността, прибра си косата зад ушите и върза торбата с миди за долнището на банския си. Тя тръгна да плува към дома си, но океана започна да я дърпа навътре и Амели се отказа. Ако това беше всеки друг човек, той би се паникьосал и би почнал да вика за помощ... но не и Амели. Тя спря спокойно на място, докато океана я дърпаше навътре и започна да мисли. Сметна, че е най-добре да излезе на плажа в залива, тъй като можеше да плува успоредно на него. Така и направи. Скоро краката и стъпиха на дъното и тя си отдъхна. Беше се притеснила, макар и да не го показваше. Тя тръгна да ходи към брега когато нещо и се стори странно. Плажната ивица се бе уголемила. Амели погледна към океана и очите и се разшириха като разбра какво се случва - ЦУНАМИ! - извика тя със всичка сила и хукна да катери скалистата пътека, за да излезе от залива възможно най-бързо. Ако не успееше навреме, вълната щеше да я забие в скалистия бряг и тя нямаше да оцелее. Тя си изподра краката катерейки склона, но накрая стигна до върха и се затича по улицата към дома си - Цунами! - извика тя нахлувайки в хола, като от цялото и тяло капеше вода - Идва цунами!
YOU ARE READING
Тайната на Малакаи
AdventureЕдин остров. Една буря. Един живот. Как може една буря да променени нечий живот толкова много? Как може една буря да донесе толкова щастие и тъга едновременно? Амели е островно момиче. Винаги е била, но какво ще стане като острова се промени?