Надежди и мечти

Шеста глава

Мина месец.... Започнах да тренирам тенис, хранех се здравословно, не ядях сладко. Усещах как постепенно фигурата ми се променя и отслабвах. Владо и Виктория са все още заедно. Всяка вечер се срещах с Боби на пейката в парка. Ставаше ми все по-приятно в неговата компания. Чувствах се така, сякаш мога да му кажа всичко. Вече си пишехме често съобщения, знаехме си номерата и се обаждахме един на друг. Франция и Боян станаха официално гаджета и излизаха доста често, а Чери все още се среща с Мартин.

Тази вечер сме решили всички да излезем на среща, аз, Франция, Вяра, Боян, Мартин и Боби. Това определено ще бъде интересно...

В момента си правя прическа. В моя случай - просто съм направила на дълги масури предните си кичури коса. Тя и без това е чуплива, но ми харесва как се получава така.

Облякох любимите си дънки и блуза и се обадих на французойката.

- Готова ли си вече? - попитах я, когато ми вдигна.

- Почти. Ти?

- Да.

- 'Да' какво? - засмя се тя.

- Когато ти казвам, че си най-глупавият гений, не бързай да се оправдаваш! Да, готова съм! - вече и аз се смеех.

- Обадих се на Чери и тя вече ни чака при магазина на майка й - обясни ми набързо тя.

- Добре, тръгвам.

Затворих й и побързах да взема якето си. Навън е студено, декември е!

- Здравейте! - поздравих, докато влизах в магазина. Вяра и Франция ме посрещнаха с огромни усмивки, доста се бяха наконтили. Чери носеше черна туника, тъмносини дънки и черното си кожено яке с малки шипове на рамената, беше захванала косата си с фиба, черна, разбира се. Франция от друга страна беше облякла червена блуза, черен клин и също като Чери, коженото си яке. Дългата й руса коса свободно се спускаше по гърба й.

- Да не би клубът на 'Кожените якета' да прави събрания без мен? - направих се на обидена, след което се засмях.

- Не, съвсем случайно стана. Нали знаеш, че тя постоянно ми чете мислите. Става й хоби - Вяра сочеше Франция, като се усмихваше дяволито.

- Знам, знам, геният ми няма граници - блондинката запърха с мигли.

Тръгнахме към пицарията, в която трябваше да се срещнем с момчетата. Не беше далеч.