Надежди и мечти

Четвърта глава

Истината е, че накрая двете ми най-добри приятелки ще имат ултра яки гаджета, а аз ще галя котките на баба. Забравете последното, не се разбирам особено добре с котки... Не мислете, че им завиждам. Напротив! Искам най-доброто за тях, но разберете и мен. Оставам сама.

И ето ме сега, седя в стаята си, рисувам. Мисля да се обадя на Гучи.

- Здрасти, Миме! - радостно ме поздрави Гучи, когато се обадих.

Истинското й име е Галина, но приятелите й я наричат с прякора й. Знаем се от доста дълго време. Запознахме се във фейсбук, защото и тя е фен на One Direction. Пишехме си постоянно. Запознах я с Франция. После и с Чери. Дори ни е идвала на гости.

- Здрасти - отговорих й.

- Е? Как върви? - попита ме тя.

- На Франция най-накрая и провървя - леко се засмях - Бо я покани на среща днес в голямото междучасие. Братовчедка й се оказа новото гадже на Владо... - поех си дъх и продължих - а относно Чери... да кажем, че вчера флиртуваше със случаен моторджия красавец тире братовчед на Иваница.

- Знаеш ли, за Коледа ще ти подаря гадже! - обяви Гучи.

- Ще чакам с нетърпение Коледа! - промълвих радостна.

Поговорихме си известно време, след което й затворих и продължих да рисувам.

Реших да изляза и да се поразходя. Отбих се в любимата ми книжарница и прегледах за нови тийн романи. Нямаше. Не че бях много по четенето на книги, но харесвах този жанр. Е, бих предпочела да изгледам филм пред прочитането на някоя тухла със заглавие.

Излязох от книжарницата и седнах на една от пейките в близкия парк. Имаше толкова дървета, че небето почти не се виждаше. Беше се смрачило вече и тук там виждах блестящите точици на фона на тъмно синия небосвод. Да, красота. Бях се облегнала на пейката и вперила поглед нагоре, когато някой седна до мен.

- Здравей - беше мъжки глас, познат за мен. Погледнах към човека до мен и различих образа на Боби.

- Здравей - отговорих му.

- Не очаквах да те видя тук, това е моята пейка - видях усмивката му, докато произнасяше думите съвсем спокойно с равен тон.

- Извинявай. Да си тръгна тогава? - попитах го.

- Недей. Компанията ти ми е приятна - отговори ми, загледан в дървото срещу му.

- Колко често идваш тук, за да претендираш, че пейката е твоя? - погледнах го и леко се засмях.

- Всяка вечер - обърна се към мен. - Обожавам да седя тук и да се взирам в звездите. Това е единствената пейка в целия парк, от която се откроява такава гледка - начинът, по който говореше, накара кожата ми да настръхне.

- Не знаех, че си такъв романтик - отвърнах му шеговито.

- Предимно вечер, пред тях - посочи ми небето. Явно говори за звездите. Вдигнах главата си и ги огледах отново.

- Добра причина за романтика - сякаш прошепнах на себе си.

- Идвам и когато съм самотен - върнах погледа си към него. - или искам да избягам от хората и емоциите.

Наведох главата си надолу и заговорих:

- Може ли и аз да идвам за гледката и самотата?

- Разбира се - отговори ми и се усмихна.

Вперих поглед в него. Харесват ми тръпчинките, които се оформят при това негово движение. Както и блестящите му зелени очи.

- Благодаря ти. Ще тръгвам.

- Доскоро - отговори ми той, след като вече вървях с гръб към него.

Какво стана? Не познавах тази негова страна. Мислех, че е поредният бунтар с червена коса, но истината едва не ме зашлеви по лицето.

Поне знаех какво ще правя утре вечер... щях отново да посетя парка и неговата пейка.