Надежди и мечти

Седма глава

Събудих се вкъщи. Как така? Погледнах часовника - 11:47. Помъчих се да стана. О, супер! Имах и махмурлук. Добре, че е събота. Отидох до кухнята и заварих мама да мие чинии.

- Радвам се да видя, че си будна - заговори ми без да отделя поглед от ръцете си.

- Аз... - започнах несигурно. - Извинявай, мамо.

Сведох глава надолу.

- Най-малкото трябваше да ми се обадиш! Умрях от притеснение. Телефонът ти беше изключен. Накрая се обадих на Надя и след половин час тя те влачеше по стълбите - гледаше ме в очите и изглеждаше ядосана. Черни кичури бяха взели място върху лицето й. Кафявите й очи ме пронизваха.

- Повече няма да се повтаря - тихо промълвих.

- Отиди да се преоблечеш. През това време ще ти измисля наказание - отговори ми вече по-спокойно.

Нека преосмисля всичко; вчера се скарах с най-добрите си приятелки, след което бях ядосана и се отяждах на всички човешки същества в обсег 5 метра от мен, напих се, целувах се с Владо, зарязах някъде Боби....чакай малко, целувах се с Владо. Леле! Аз...майко! Аз наистина....И забравих да обобщя, Франция ме е прибрала. Но още съм й ядосана. Дали нямам съобщение от Владислав?

Взех телефона си. Имах доста пропуснати повиквания. Нека видя - мама, мама, пак мама, Франция, Боби, мама, Чери, мама. Просто супер. И какво сега? Какво ще правя? Аз...чувствам се като изгубено малко момиченце сред тълпа хора. Нямам нито съобщения, нито пропуснати обаждания от Владо. Може би не се е събудил все още. Отворих фейсбук. О, пак някаква кифла! Видях последният коментар на снимката; Владислав. Беше написал "секси :***". Преди десет минути. Няколко сълзи се стекоха. Бързо ги изтрих. О, наивна Мария! А аз си помислих, че той може би наистина ме харесва. За мен той беше нещо повече от най-красивото момче в училище или от секси вокалистът на банда. Сега разбирам колко жестоко заблудена съм била! Не, спирам! Забранявам си да изпитвам чувства към него! Омръзна ми! Толкова години на вятъра! А аз чак сега осъзнах какъв е всъщност. Той е празен. Не обича никого, просто не може.

Ужасен човек съм и все пак кой би могъл да ме вини, безнадеждно влюбена съм във Владо, грешка - бях. Безнадеждно. Ах, тази дума! Надежда. Имах надежда. Всички тези години тя ме крепеше. Караше ме да вярвам в онова далечно и мъгливо 'утре'. Да вярвам. Вяра. До вчера имах и вяра. Неизчерпаема безгранична вяра. Франция беше права, не оценявам това, което имам. Боби, който постоянно е загледан в мен. Боби, който се усмихва винаги, когато погледите ни се срещнат. Червенокосото момче, което винаги беше до мен. Момчето, което всяка вечер ми предоставяше звездите. И, Боже! О, мили Боже! Имала съм всичко това през цялото време! Та аз съм била безкрайно глупава и богата едновременно!

Затичах се към майка си и я прегърнах. Много силно. Прошепнах в ухото й:

- Мамо, странен е моментът, в който човек осъзнава колко глупав е бил. И е истина, че оценяваме това, което имаме едва когато го загубим.

Тя разтри нежно гърба ми.

- Никога се си загубил окончателно нещо, докато не се опиташ всячески да си го върнеш.

Думите й наистина ми помогнаха. Ще поправя всичко от снощи. И знам точно как.

- Мамо, отивам да рисувам.

- Добре, миличка.

Цял ден ми трябваше, за да приключа. Приготвила съм изненади за всеки от тях, за Франция, Чери и Боби. Ще оправя нещата. Ще си ги върна. Няма да допусна една грешка да развали всичко. Ще се боря за това, което обичам!

Бележка от автора:
Извинявам се, че дълго не съм писала. Истината е, че нямах време и вдъхновение. Съжалявам и за кратката глава. Ще се постарая следващата да е по-дълга за сметка на тази.
Благодарна съм на всички, които четат историята ми! Наистина означава много за мен! ♥