Надежди и мечти

Трета глава

Понеделник, 13 ноември.

- Ставай, проклето чудовище!- избъбри набързо алармата ми Франция. Нещо не е в добро настроение... лошо.

- Ох, обичам сутрин да се събуждам с мекия ти кадифен глас! - разбира се, саркастично отговорих аз.

- Не ми се падмазвай, ставай, иначе ще пратя войската си от сладки французи да те изрита от леглото. - добре, мисля, че вече малко се ядоса.

- Споко, Франция, не изпращай сладурите си в моя зловещ лабиринт, изпълнен със страх и тъмнина. - и тя знае, че говоря за стаята си.

- Войската си е моя, аз съм Франция, аз ще се разпореждам с тях! - да, определено нещо е станало.

- Каква е причината да спорим за французи в шест часа сутринта? Какво е станало? - попитах я най-накрая аз.

- Писаха ми петица, не мога да изгладя бабунките по прическата си и като за капак баба е преместила някъде теста ми по математика и сега не го намирам. Ще се самоубия! - почти съм сигурна, че вече плаче. Не наистина, де. Ще драматизира няколко секунди и ще се съвземе.

- Ох, шматка такава! Ще я поправиш тая петица, ти можеш, ти си Франция! - чувствам се като нископлатен учител по физическо на момичешки футболен турнир. - Относно косата, ще ти я оправя аз в училище, а за баба ти.... вдишай дълбоко и се приготви да се подмазваш на учителя по математика, понеже и двете знаем, че когато баба ти премести нещо някъде, означава, че е вече тотално изгубено. - мисля, че вече се успокои. - И недей да се самоубиваш, после няма кой да напише книга за мен, обещала си ми. - разсмях я.

- Благодаря. Наистина много. Дочуване. - затвори ми.

Това момиче е или за драма училище, или за лудница....

Цяла сутрин моята французойка е в депресия. Чери й направи плитка, та няма бабунки, за които да иска да се самоубива. Първите два часа минаха много неусетно, започвам да се чудя дали не ги проспах...

Та, в момента крачим по коридорите, голямо междучасие е. Олеле! Бандата върви срещу нас. Има нещо странно този път...има момиче! Гушнала се е във Владо!

- Франция, какво прави братовчедка ти в прегръдките на мъжа ми? - попитах русокоската.

- Гриър, дай го по-спокойно! Още не сте женени! Не помня да съм била шаферка! - Чери се обърна към мен.