Всичките ми ангели

Глава 3

Зоуи

Мисълта за предстоящото събрание наистина не ме оставяше на мира. Въпреки това, щом прекрачих прага на жилището си, си наложих да се абстрахирам от всичко. Домът трябва да е убежище, в което да намирам единствено спокойствие.

Събух с облекчение високите обувки и блажено оставих краката ми да се изстудят върху мраморния под. Давах си сметка, че е разхищение, но обичах светлината, така че както винаги започнах да обикалям из апартамента и да паля последователно лампите, докато цялото помещение не светна. Сбръчках нос при вида на безпорядъка, който бях оставила след себе си, но чистенето щеше да почака до уикенда. Жилището ми беше миниатюрно и затова се превръщаше толкова бързо в кочина. Просто нямаше друго обяснение.

Прекосих малкия си хол преходно свързан с още по-малката ми кухня, и отворих хладилника. Както винаги, ме посрещнаха само остатъците от полуготовите или поръчани по телефона храни. След по-обстоен оглед реших, че общото им количество все някак ще ме засити. Трябваше да сготвя нещо скоро, но май и това щях да оставя за почивните дни.

Събрах в една чиния китайските спагети, резена пица и разчоплените остатъци от лазаня и ги мушнах в фурната, за да се стоплят, преди настървено да ги погълна. Въглехидратите бяха враг и наистина прекалявах с тях, но поне с моя ръст можех спокойно да казвам, че не съм дебела, а просто набита. С този термин, характерен за спортистите, щях да си съчиня някоя велика история за отминалата ми кариера на щангистка например и така да оправдая иначе прекомерната ми лакомия.

Ха-ха, толкова си забавна, Зоуи.

Сама се изсмях на безумната си идея, особено предвид оскъдните ми четиридесет и пет килограма. Игнорирах сарказма в главата си и се заизкачвах по вътрешните стълби, водещи към таванската ми спалня.

Светнах лампата и, както всеки ден, заварих мързеливата си котка, изтегната върху леглото ми. А щом я смутих с присъствието си, ми отправи най-жалкия, но и обичаен лош поглед.

– Ставай, красавице. Мама се прибра.

Естествено, бях грубо пренебрегната, така че не ми остана друг избор, освен да я грабна и понеса към кухнята. Стоварих я до вече пълната ѝ купичка с храна и след като свалих ризата, сервирах стоплената си вечеря на плота. Да ям права и по сутиен беше може би единственото предимство на самотните ми вечери. А ако не беше макар и насилената компания на котката ми, сигурно щях да полудея. Все по-често усещах липсата на човешко присъствие, когато се прибера, но това беше собственото ми решение и следователно трябваше да понасям последиците. Някога все пак бях фантазирала за дом и голямо семейство и това сякаш не беше толкова отдавна. Но тези ми мечти просто изчезнаха заедно с него. Браян!