Всичките ми ангели

Глава 10

П.П.:  С уважение и обич, към нечуващите хора по света!

Зоуи

Тялото ми трепереше от емоциите и не можех да повярвам на очите си. Този рожден ден беше може би най-прекрасният досега, а в момента пред мен стоеше не кой да е, а Джона!

Беше се върнал!

Преглъщайки трудно сълзите си, задавени в смеха, се отдръпнах от солидното му тяло и веднага почувствах отново онази непоносима липса. Трескаво опитах да наваксам всичко. Усетът за прегръдката му, усмивката, мириса и топлия поглед. Допрях нежно длан до лицето му, а с другата направих първия си плах жест.

– Здравей! – Както винаги използвах и гласa си, но това, което исках да види, се четеше дълбоко в очите ми.

Цялата любов, която изпитвах към загубения си приятел. Привързаността ни, която макар и наранена след последната ни среща, в никакъв случай не беше прекършена. Защото той беше тук!

– Здравей, честит рожден ден. Отново.

Усмивката му беше в състояние да озари и най-тъмното ъгълче на света и макар все още да бях зашеметена, поех подарените цветя.

– Благодаря. – Оставих букета на съседната масичка и отново го погледнах. – Кога се върна?

– Сега!

– Сега? – Въпросът ми излезе гръмко и невярващо примигнах от приятната изненада.

– Да. Идвам от летището. Никога не бих пропуснал рождения ти ден.

– Идваш от летището?

Отново повтарях като папагал всеки негов жест. Навикът ми беше останал от времето, когато още се учех да общуваме. Но носталгията ми към разговорите ни ме подтикваше да движа ръцете си неконтролируемо.

– Къде е тогава багажът ти?

Огледах се объркано, все едно бих могла да пропусна няколкото куфара, но успокояващите му пръсти отново завъртяха лицето ми към него.

– Долу при охраната. Като разбра, че идвам при теб, веднага ме пусна.

Повдигна изразителните си вежди и леко ми намигна.

– И къде отиваш сега? Тук ли си?

Исках да разбера нещо коренно различно, но не знаех как да го попитам. Дали си е дошъл завинаги? Дали ще остане? Честно казано, ме беше страх от отговора му.