Всичките ми ангели

Глава 7

Кристофър

Бях подценил мащаба и количеството задължения във фирмата на вуйчо си и сега, две седмици по-късно, едва се справях с многото информация. Беше доста засрамващо, че през отминалите години не се интересувах достатъчно за развитието на „Рейдън пропъртийс". Ала, сега когато се готвех да оглавя, една меко казано, развиваща се фирма, ми се налагаше да вляза в час бързо, за да стана наистина подходящ за поста си.

Всеки ден се запознавах с все повече хора и се опитвах да наваксам с работата дори и вечер от вкъщи. Но истината беше, че без помощта на Зоуи наистина не бих се справил. Зоуи – личната асистентка на вуйчо ми, същата онази, която нападнах още с влизането си в офиса и с която делях едно бюро от първия ден. Слава Богу, поне беше истински голямо бюро.

Сега отново стоях на него, с личния си лаптоп, изолиран в далечния край така, все едно съм някой заразен тип. Може би беше вярно, защото в мое присъствие дори и лъчезарен човек като Зоуи успяваше да изгуби част от вътрешната си светлина. Със сигурност не се гордеех с това. Винаги съм бил строг, но досега си бях направо груб. Усещах напрежението, което се създаваше около мен, и вътрешно ми се искаше да бях започнал различно.

Не можех да отрека, че в колектива, който щях да управлявам един ден, имаше хора, открито лазещи по нервите ми. Но в никакъв случай нямаше служители, които да не си вършат работата или да са на поста си даром – често срещана практика в Ню Йорк.

Вдигнах поглед от поредния документ и се загледах в асистентката на вуйчо ми. Отново беше сложила големите си слушалки, едновременно потънала в работата си и в инфантилната музика, която можеше да слуша по цял ден. Кълна се, до слуха ми достигаха песни, които бях сигурен, че съм чувал в детството си. Но това беше тактиката ѝ, за да ме игнорира или може би наказва, предвид начина, по който започна всичко.

Организиран и относително подреден човек съм, ала когато се фокусирам върху нещо, ставам истински хаотичен. Мога неволно да взема всичко, което се изпречи пред ръцете ми, и, по дяволите, ако помнех къде го оставям. Първия път, когато подреденото ми другарче по бюро се опита да промени навика ми, беше преди повече от седмица.

– Господин Брандън, ще бъдете ли така любезен да не взимате всичките ми химикалки при себе си?