𝙤𝙗𝙨𝙚𝙨𝙨𝙞𝙤𝙣. | 𝙑𝙢𝙞𝙣 ✓

diciassette.

Бяха минали няколко години от запознанството на Джимин и Техьонг, както и от началото на тяхната любовна история. Всичко беше твърде прекрасно и спокойно, и това плашеше Ким. Той знаеше много добре, че неговия живот никога на е спокоен. Затова и пазеше мъничето си. На всяка цена. Каквото и да става, той вечно бранеше момчето, въпреки че знаеше прекалено добре, че Джимин може да се пази и сам. 

Останалите момчета леко започваха да се притесняват от зачестилите обсебвания на своя приятел и шеф, но си затваряха очите с оправданието, че го прави защото обича по-малкия. 

На Джимин не му пречеше. Той обичаше вниманието което получава, и въпреки, че понякога се изнервяше леко, не казваше нищо. Точно както сега.

Техьонг крачеше наляво-надясно. Имаше странното чувство, че нещо не е наред и затова заключи себе си и Парк в тяхната стая. Джимин лежеше леко ядосан на леглото и гледаше любимия си.

-Какво ти е Тете? Не изглеждаш много спокоен.

Чернокосото момче не обърна внимание на въпроса и продължи с неспокойното си крачене. Джимин въздъхна и излезе на терасата на стаята, където намери едно от кученцата на Те - Йеонтан. Парк вдигна малчото и седна на един от столовете като му заговори, сякаш водеше разговор с човек.

- Скучно е нали Тани? Баща ти пак изтерясва и не ни пуска навън. Гладен съм..  И ти си гладен нали? Ох.. Какво да правим? Искаш да отидем в гардероба и да си играем? 

Момчето се засмя и заедно с Йеонтан отиде в голямата пълна с дрехи стая където се заигра с него.

Техьонг от своя страна чу думите на любимия си и се замисли и над тях. Стана му гузно, че държи момчето вътре в къщата, но това бе единствения начин да го пази. Поне единственият, който беше премислил добре. Неусетно бяха минали няхолко часа. Джимин отново се бе измъкнал. Беше научил къде стоят всички ключове за вратата и как да я отключва тихо. Техьонг въздъхна и слезе долу. Там бяха всичи, но не и той.

-Къде е той?

-Излезе с Йеонтан. - каза Намджун, приготвяйки се да бъде жестоко смъмрен.

-И. Ти. Го. Пусна?

- Ъм.. Да? Те, момчето е на 23 и знае доста добре как да се пази. Единственото което може да му се случи е да падне. В името на всичко свято моля те спри да ставаш дребнав. Този разговор сме го водили вече-

-Джин е до теб нали? Брат ми е до Гук. Хоби е до Юнги. А аз какво да кажа? Изгубих Ния, изгубих Минсок, изгубих Уонхо. Сега и Джимин ли? Не мисля така. Не искам да губя повече. Вие ще си живеете щастливо, защото сте нормални и не ви издирва цялата шибана държава да ви тикнат в някоя лудница на някой далечен шибан остров, но с мен е  точно така. И някой ден когато това се слуги ще хванат и него. А тогава..

Сълзи се стичаха по лицето на момчето докато той гневно каза всичко, което бе в главата му. В този момент Джимин влезе в стаята, пускайки кученцето на земята. Отиде до по-големия и просто го прегърна. Без да обели нито дума. Усети ръцете му окоро кръстчето си и сълзите му по врата и блузата си. След доста дълго мълчание от момчетата и хлипове от страна на Ким, Джимин най-накрая наруши тишината.

-Съжалявам Те.. Не знаех, че се чувстваш по този начин. Ще се постарая да се пазя повече..

Момчето надигна глава и се усмихна нежно. Очите и носа му бяха червени. Тъгата в очите му караше Джимин да се чувства нищожен и виновен.

-Н-няма нищо мъни-че. Просто.. Н-не ме плаши т-така..

-Няма, обещава.. Наистина съжалявам..

След тези си думи Парк заведе големия в стаята им, където го остави да почива. Тъй като той бързо заспа, Джимин слезе долу при останалите.

-Момчета аз.. Имам нужда от вашата помощ. Но не желая това да бъде споменато пред Те по никакъв начин. Дори като шега.

-За какво става въпрос? - попита Бек, доста объркан.

-Трябва да го опазим.

-От какво? - попита Юнги - Джимин за какво говориш?

 -Аз.. М-може би си намерих работа? К-като наемен убиец..

-ДЖИМИН- 

-Джин не викай - смъмри го Намджун - И какво от това Чим?

Джимин си пое въздух и сведе глава. От очите му започнаха да се стичат сълзи, а сърцето му се сви още повече.

- Проблема е че.. Ме наеха да го убия..