𝙤𝙗𝙨𝙚𝙨𝙨𝙞𝙤𝙣. | 𝙑𝙢𝙞𝙣 ✓

dodici.

След още няколко удара с ток право в мозъка на момчето, всички излязоха от лабораторията, оставяйки малкото му братче да го прибере обратно в килията му. Никой не знаеше, че това не бе Ванте, че техния дългогодишен колега и един от най-добрите им психиятри, Парк Джихьон, всъщност беше негов брат. Никой не осъзнаваше какво ги чака.

Джихьон беше съвсем нормално 21 годишно момче. Имаше работа, имаше приятелка, имаше много щура и забавна компания, радваше се на живота. Поне така изглеждаше. Много малко хора знаеха за трагичното му детство. През целия му живот винаги е бил любимеца, принуден да гледа страданието на по-големия си брат. Всекидневните писъци, придружени от силен плач и викове от страна на родителите му. След това тихите хлипания от болка, докато стои прав до стената, с вдигнати ръце, понякога с някоя друга счупена кост, а той самия лежейки на леглото, добре завит. Винаги получаваше всичко. Винаги го хвалеха. И въпреки това Джимин нито веднъж не го наруга. Не го удари. Не го намрази. Джихьон вярваше, че заслужава цялата омраза на брат си. Винаги го е вярвал.

Момчето влезе в лабораторията и затвори вратата след себе си. Щом влезе, чу съвсем тихичък кикот придружен с шепот.  Погледна брат си и очите му се напълниха със сълзи. Отново. От двете страни на главата му имаше рани. Целия беше в рани. Косата му беше, рошава, а главата му се клатушкаше ту наляво, ту надясно, смеейки се. 

- С-сега.. Да викнем Тете.. Дам.. Н-нашия Тете.. Хахахах.. Тете.. Ела да ни спасиш..

Шепнеше Джимин, кикотейки се. Това разби сърцето на Джихьон на още по-малки парчета.

- Б-бате?

Джимин рязко и леко любопитно обърна глава към него и се усмихна лукаво.

- Джихьони~ Боже мой колко си пораснал~ Не мога да повярвам колко е пораснало братчето ми~ E-ела да те видя~

Джихьон се приближи до него, а по-големия го огледа. Джимин беше наистина щастлив да види брат си, въпреки факта, че беше завързан за този проклет стол.

- Б-бате кой те доведе тук?

- Амии.. Бате го объркаха с един много хубав младеж, понеже му помогна да избяга, защото бате много обича този младеж~ 

- Познаваш В-Ванте?

- Дааам~

- Наистина ли е страшен? И наистина ли убива всеки човек, който нарисува?

- Изглеждам ли мъртъв?

- Не..

- Ето го отговора и на двата ти въпроса, мило ми братче~

- Наистина? Значи не е канибал? И не храни кучетата си с хора?

Джимин се засмя. Смехът му много наподобяваше този на Техьонг, но с много повече психоза в него.

- Не яде хора. И със сигурност не храни малки сладки кученца с хора. Но знам, че има тигри. Тях може би ги храни с такива гадости.

Джихьон беше леко шокиран. 

- Всичко ли знаеш за него? 

- Разбира се малък. Ти знаеш всичко за приятелката си, нали?

- Да- ТОЙ ТИ Е ГАДЖЕ!?

- Аха~

Джихьон беше още по-шокиран. Отвърза брат си и му помогна да седне в една количка, след което без да го видят го закара в офиса си и щом стигнаха заключи вратата от вътре. Остави момчето да легне и започна да рови. Изрови всеки документ в стаята докато не намери листчето. Набра номера написан на него и зачака.

- Ало?

- Търся госпожица Ким Джени.

- На телефона. Как да ви помогна?

- Искам да предадете нещо на.. Ванте.

- Слушам. Но знай, че ако не е нещо важно за него, ще ме убият.

- Става въпрос за.. Нещо негово.

- Слушам.

- Кажете му.. Че знам къде се намира Парк Джимин. 

- Това ли е?

- Кажете му да се обади на този номер. Името ми е Парк Джихьон.