Незабелязано Недостижима

Глава Седемнайста- 121

Измина нощта и вече беше дошъл другият ден. Беше събота и Виктория се събуди към десет часа̀. Драко вече беше изписан. Тя реши да отиде край езерото да чете книга, да се отпусне и да забрави за всичките си проблеми в последно време, след което да отиде при Драко.
     Момичето се оправи и след един час вече беше на езерото. Тя седна на поляната пред него и се впусна да чете.
     Измина още един час и Виктория реши вече да отиде при Драко. Тъкмо слагаше книгоразделителя и затваряше книгата, когато професор Снейп я повика. В бързината да отиде при професора и да види за какво я вика, тя забрави книгата си на поляната пред езерото. Докато вървеше към професора видя и Драко.
     –Хей, Виктория.- поздрави я Малфой.
     –Хей! Драко, тъкмо бях тръгнала към теб, но професора ме извика. Изчакай ме на поляната пред езерото, след малко ще дойда.- каза Виктория.
     –Добре.- съгласи се Драко и ѝ се усмихна.
Драко отиде и седна на поляната. Видя, че Виктория си е забравила книгата и реши да погледне какво чете неговата приятелка. Той подхвана книгата, но още преди да я е отворил от нея изпадна лист хартия сгънат на четири. Малфой разгъна листа. На него пишеше- "Когато срещнах любовта на живота си. 121". Малфой изобщо не се сети какво може да означава това. Започна да размишлява, но не успя много, защото видя Виктория да идва. Драко прибра набързо листа в джоба на панталона си.
–Хей. Какво стана със Снейп?- провикна се Драко.
–Ами, нищо кой знае какво. Попита ме дали знам нещо относно причината за "инцидента" ти, защото не си искал да кажеш преди да те изпишат снощи.- обясни спокойно момичето.
–И ти? Какво му отговори?- попита намръщено Малфой.
–Казах му, че не знам, Драко. Не бих му казала причината. Спокойно.- каза тя и седна на поляната до него.
–Надявам се.- отвърна Драко.
Настъпиха няколко минути тишина.
–Ъм...Виктория...-каза плахо Малфой.
–Да?- отвърна любопитно Виктория.
–Ъм, беше си забравила книгата тук и исках да погледна какво четеш, но изпадна този сгънат лист и го отворих да го прочета, но не разбрах нищо, може ли да ми кажеш?- попита я той.
Виктория само се засмя нежно.
–Какво има? Защо се смееш? Криеш ли нешо от мен?!- попита леко подразнен Малфой.
–Неее, Драко! Нищо не крия.- отговори, смеейки се момичето.
–Кажи ми тогава!- ядоса се той.
Тя хвана ръката му.
–Не се ядосвай. Написах това, когато те срещнах. Когато се блъснах в теб в онзи коридор, докато четох точно тази книга и още като те погледнах знаех, че си истинската ми любов, въпреки че тогава не можех да ти се доверя. Тогава написах това, глупчо.- засмя се Виктория.
–Оу, добре. А какво е това число- сто двайсет и едно?- почувства се глупаво Драко.
–Това е номерът на страницата, която четох момента, в който се блъснах в теб. Записах го просто, за да запомня коя страница и книга съм чела, когато съм се сблъскала с истинската си любов, но после като го погледнах още няколко пъти, забелязах, че числото си е същото и отзад напред. Мисля, че е знак. Знак за безкрайност.- обясни тя.
Драко хвана нежното ѝ лице и го обърна към себе си. Цялуна я, след което спря и се усмихна.
–Аз пък мисля, че съм най-големият щастливец, че те имам.- каза той и продължи да я целува.
След две минути той забеляза красиво цвете на поляната. То беше синьо. Той сложи косата зад ухото ѝ, след което сложи нежното цвете на ухото ѝ и се усмихна. Сложи главата си в скута ѝ и започна да гледа небето. Виктория прокара пръсти през снежно бялата му коса и се наведе да го целуне по челото.
     –Искаш ли утре към деветнайсет часа̀ да си направим един нощен пикник под звездите пак на тази поляна?- попита я Малфой.
     –Хайдее!- зарадва се Виктория.
–Значи вече сме само двамата?- попита спокойно Драко.
–Само двамата.- отговори категорично тя.
Изминаха десет минути и Драко вече беше заспал в скута на момичето. След още десет минути Виктория също заспа. Минаваха си часовете, докато те спяха сгушени на поляната пред езерото.
След още един час Виктория се събуди много уплашена и задъхана.
–Какво става?- попита Малфой стреснат, защото Виктория го беше събудила.
–А, нищо. Просто кошмар. Но мисля, че трябва да вървим. Двайсет часа̀ е станало.- каза Виктория, след като погледна часовника си.
–Добре, но добре ли си? Какъв кошмар?- попита притеснено Драко.
–Няма значение. Искам само да ти кажа, че те обичам страшно много, ти си правилният за мен и мисля, че нашата любов ще продължи безкрайно. Не случайно съм чела точно тази страница, когато съм те срещнала.- каза момичето, след което си взе книга и си теъгна без да каже нито дума повече.
Драко не знаеше как да реагира, защото тя не пожела да му каже за кошмара си и от нищото изръси това. Затова просто я гледаше втренчено как се отдалечава.
     След трийсет минути Драко беше вече в спалните на момчетата от Слидерин. Той падна изморен върху леглото си и започна да гледа в тавана, докато най-различни мисли се разхождаха из главата му.
     –Какво става, Малфой?- дойде и го пипта Гойл.
     –Обичам я.- отсече Драко без да откъсне погледа си от тавана.
     –Виктория?- попита го Гойл.
     –Виктория. Обичам я. Тя е моят човек, Гойл. Писано ни е да бъдем заедно. Никой не ме е карал да се чувствам така досега. Най-накрая вече всичко е наред и си е изцяло моя.- обясни Малфой замечтано.
     –Радвам се за теб, но не изглеждаш добре. Има ли нещо друго?- попита съмнително Гойл.
     –Не, махни се, Гойл.- изнерви се внезапно Драко.
     –Ами, добре. Като не искаш помощ от мен си ходи при Виктория. Влюбен загубен си.- отговори раздразнено Гойл.
     След един час гледане в тавана, Малфой най-накрая се обърна и заспа, мислейки си как ще си прекара утре на пикника с Виктория.