Живота на един интроверт

Понеделник

Сега е обяд и съм в училище. Вървях сама и от време на време вдигах глава, за да видя дали приближавам. И така стигнах за около 20 минути.
Сега съм седнала на чина си и пиша това. Седя си сама и се чудя какво да правя. Иии да часа ми почна... И сега свърши. Имах английски. Колко много мразя този език😊. Искам да Японски, ама не, английския бил по - разпространен. Сега съм междучасие и си се кефя на дънките, щото оня ден ги нарисувах. На десния крачол написах DeathNote, а на левия нарисувах Какаши и облачето на Акатсуки. Докато си мислих до мен дойде едно момиче от класа. И какво друго да правим, освен да си гледаме телефоните. Да. Няма никакъв човешки контакт. Твърде сме зависими от тези телефони. Те ни управляват. Но въпреки това си обичам телефончето❤️❤️❤️.
И така сега имах История.. Обичам я, но господина е много меланхоличен и ми убива желанието.
И за пореден път хората искаха нещо от мен. Аз съм просто помощник. Аз съм онзи човек, който е винаги подготвен и се сещаш за него, когато си на ръба на провала. И като вземат нещо от мен, не ми го връщат. Защо за Бога? Върнете ми нещата!

Оле как ми се рисува.. Постоянно си драскам в тетрадките и химичните ми свършват за няма и месец...

Така, минаха почти всички часове. Остана ми Биологията и се прибирам. Нямам търпение! Да се видя с него, той толкова ми липсва... Опа, опа, опа, чакайте малко. За момче ли си помислихте? Нищо подобно! Искам да си видя прекрасното лекичко,топличко легло. ОБИЧАМ ГО!
Та имахме физическо. И както винаги си седях седнала и бездействах (понякога играя на пиян морков, не съм чак толкова мързелива😅), гледах как другите се лигавят и чаках този толкова омразен за мен час да свърши. Защо мразя физическото ли? Защото този господин ни държи в салона, на слънце на 30 градуса и ни кара да тичаме като луди напред назад. Но поне сега ме оставя на мира и аз си седя седнала на земята. От време на време се случва някой да ме уцели с топката. Това е моята игра. Хващам и подавам.

И сега свърши и Биологията - любимия ми час.

Прибрах се и се преоблякох набързо. Излязох на центъра с едни семейни приятели и ядох сладолед🍦. И сега съм тук. Стоя си на пейката до двете майки, момичетата си играят (те са на 8 все пак). И аз съм сама. Покрай мен минават такива групички. От ,,приятели" , ама какви ги говоря, те само се псуват едни други. Толкова е тъжно...

Времето ми мина в размишления, когато и аз се включих в малкия разговор:

- Момичета, айде да тръгваме - каза едната майка.
- Неее, искаме да си играем - почнаха да протестират малките.
- Айде, утре пак ще си играете - и аз направих един опит да ги викна. Мен ме слушат повече, защото според тях съм била готина и много яка кака. Сгряват ми душичката.

Като се качихме аз бях отпред,защото не се събирах отзад. Отворих си прозореца и си извадих главата като куче, и в това време повтарях ,,Аз съм Рапунцел"  (не съм луда, просто ги забавлявам), и всички почнаха да се смеят.
Като се прибрахме (живеем в съседни блокове) си казвахме чао около десет минути. И когато наистина се разделихме вече всички си бяха по къщите. Ядох набързо и се затворих в стаята си. Оправих си леглото, слушах музичка, четох в Wattpad😅, писах си с една приятелка и след това явно съм заспала...

Това е част от моето не чак толкова интересно ежедневие, но не може всички да живеем като в приказките. От сега нататък ще качвам някои по - интересни случки или разговори от ежедневието ми. Дано ви харесва...