Живота на един интроверт

Гняв

Отново се надигам от пепелта с нова история, приятелю. Станаха доста неща напоследък, излязох от великата си ,,Дупка", но влязох в кръговрат на гневът и яростта.

Да започнем с това, че бях навън и си гледах кефа, с една дума. Децата си играеха и тичаха навсякъде, в това число и сестра ми беше там. Аз разговарях с моя връстничка и тя ми показваше снимки от ,,Пинтерест" на нейната любима двойка от ,,Наруто". До там всичко беше песен, когато изведнъж едно момченце дотича притеснено и ми каза, че сестра ми е паднала с колелото. Изправих се и отидох дотам с лек бегом, мислейки си, че няма сериозни наранявания. Но щом пристигнах, коленете ми омекнаха и бях на път да припадна. Клинът ѝ беше скъсан и изцапан в кръв. Кожата ѝ се беше обърнала, защото се беше разрязала от металното кормило на колелото. Погледнах за секунди, защото мразя кръв. Грабнах я и я занесох на пейката при майките. Там се почнаха разправии и в последствие я прибрах вкъщи. След това нашите се прибраха, дойде една лекарка и ѝ оправяха кракът. През това време аз се побърквах. Не се шегувам. Не веднъж съм казвала, че семейството е най - важното нещо на този Свят и трябва да се пази и оценява. Тогава не успях да я предпазя. Изпаднах в шок. Бях навън и две майки се опитваха да ме успокоят с банални фрази. На мен разбира се ми писна и избягах. Качих се на един гараж, свих се на кълбо и заплаках. Плачех, защото бях изплашена, защото бях ядосана, гневна и още много други неща. Главата ме болеше страшно много, наистина усещах как пулсира и чувах единствено тътени. Безброй мисли от типа на ,,Нищожество", ,,Слабачка", ,,Виж сега, тя е сама, а ти не можеш да ѝ помогнеш, защото си слаба", ,,Ужасна съм, аз съм най - големият боклук на този Свят" , ,,Виж се, нищо не можеш да направиш!", и така нататък. Мисля, че разбираш.
Ядосвах се на себе си, че защото ме е страх не мога да отида да ѝ помогна. Въпреки, че нищо нямаше да направя. Бях се сринала психически.
След това ме извикаха, прибрах се и директно влязох в стаята си, за да остана сама. Взех ролка тоалетна хартия и започнах да бърша лицето си. Усещах я толкова грапава, все едно ме дереше. Потрепвах на всеки звук, а когато отвориха вратата подскочих. Сякаш бях готова да ме екзекутират. Викнаха ме в кухнята, за да разопаковаме покупките от Кауфланд (няма продуктово позициониране, просто съм малко по - подробна). Очаквах да ми се скарат, да чуя невъобразимо лоши неща и го приемах. Сама мислех, че ми трябва наказание, желаех го и го чаках. А то не дойде. Те бяха толкова хладнокръвни и се държаха все едно нищо не е станало. Ядосах се още повече, а сълзите просто продължаваха. Колкото и да се сдържах, болката между очите ми, точно над носа, беше непоносима.
Мама ме прегърна и се опита да ме успокои, но аз повиших тон от ярост и ми стана още по - неприятно, защото и тя се наежи.
След това отидох да видя сестра ми. Тя плачеше, не защото я болеше, а защото се притесняваше за мен. Кажи ми, как няма да се намразя още повече? Тя се обърна, хвана ме и ме попита ,,Алекс, добре ли си?". Тогава вече се пречупих и спрях да мисля. Малко по - късно мама ми подаде някакви хапчета и каза да ги изпия - по - късно разбрах, че са били успокоителни...

Това беше първото нещо, заради което се ядосах наистина много. Второто нещо беше свързано с училище.

Спор между момичета, заради момче. Тъпото беше, че се стигна до Психоложката и не се намери адекватно решение. Момичетата продължиха да се ,,джафкат".
Тогава се бях ядосала, защото едното момиче тормозеше мен (ако можем така да го наречем), когато бяхме в един клас. (Сега бяхме осми, следователно повечето хора бяха нови в училището, други бяха в други класове, разбираш, нали?). По - късно имах времето да анализирам цялата случка и да разбера, че момичето от класа ми, не заслужава подкрепата ми. Едно, че е ,,лесна" ако мога така да се изразя, второ, че говори зад гърба на половината клас. На мен не ми пречи да ме псуват, но поне да е в очите ми. И поне да си ме опознал и да си си изградил ясна представа за мен и така нататък. Но при положение, че разговорът ни беше:

  - Алекс, знаеш ли гадни неща за Луси? (така ще кръстим момичето от другият клас).
  - Не се сещам. (След това има казах две неща, които не мисля, че бяха фатални, но все пак. Като отново бях под напрежение заради Луси и други хора, не можех да се държа адекватно).

Това. Това беше за цялата учебна година. И накрая аз съм задръстена? (За пояснение - не бях само аз прекръствана). Така, имаше и много други наименования, но мисля че разбираш.

Заслужаваше ли си гневът? Яростта? Притеснението? Не. Но тъй като все още не се бях взела в ръце от сестра ми, бях уязвима и глупава. И се ядосвах за глупости, както всеки път. Просто без никаква причина. За тях беше от голямо значение, за мен - важно от началото, след това - глупаво.

И след последният учебен ден пътищата ни се разделиха. Те си се правят на големи готини какички, каквито не са, а аз... Аз си рисувам вкъщи и гледам анимации (примерно).

А последният учебен ден се бяхме събрали на една маса да ядем ,,добрите хора". И аз си започнах с моите велики размишления:

   - Добре де, как ще говориш така за мен при положение, че нито ме познаваш, нито нищо!
   - Просто завиждат, Алекс.
   - За какво ще завиждат не мен? Нито имам нокти, нито се гримирам, нито се обличам предизвикателно, нито нищо! Единствено дето рисувам добре.
   - Абе, щом говорят така, значи си има за какво.

И след това аз бях чай и мат. За какво? Така и не разбрах, но спрях да се занимавам. След това си прекарахме добре, малко изгорях, прибрах се и те така.

С малко повече от две думи ти разказах поредните ненужни истории. Но поне ще знаеш, че не си сам. Или сама. Всички се ядосваме, дали за големи или малки неща. Важното е да запазиш хладнокръвие, защото ако говориш прибързано, накрая ще съжаляваш, като мен...

Довиждане приятелче! Надявам се да се срещнем по - скоро този път. Ще се опитам да не отлагам с месеци.
( T_T)＼(^-^ )