Живота на един интроверт

Самотата...

Повечето хора мразят да са сами, или по - скоро не могат. Други пък обичат самотата, защото са я приели като нещо нормално, нещо от ежедневието.

Аз съм от втория тип. Сега ще ти опиша какво е чувството...

Сега съм сама. Седнала на любимото ми място на кошетката, надула музиката до край, гледайки през малките пролуки на щорите. Бях изпаднала в някакъв транс, не мислех за нищо в този момент. Разтърсих леко глава и погледнах към телевизора. Бях си пуснала плейлист на ,,СкандаУ". Сега звучеше песента ,,Чужди усмивки". Замислих се, колко много смисъл има в тези песни. Толкова са истински и искрени. Показват толкова много неща, толкова много чувства. Нищо не е буквално, всяка фраза, всеки стих, всичко има някакво преносно значение, което трябва сам да разтълкуваш, за да можеш наистина да вникнеш в песента, наистина да я почувстваш, да я усетиш... След малко пак обърнах глава към прозорците. Слънцето си проправяше път през малките отвори и стигаше до мен, дразнейки очите ми. Странното беше, че това ми харесва. Не самата болка, или дразнителя. Харесваше ми този миг. Все едно времето беше спряло. Бях само аз, аз и никой друг. Носеща се в безкрайните обятия на моя свят... Но както всичко хубаво и този, така безценен за мен миг, приключи. Баща ми влезе в стаята, погледна ме, аз него също и след секунда излезе, затваряйки отново. Ето защо трябва да се радваме на всеки малък момент, преди да свърши, защото после няма да се върне...

И останах отново сама. Но това е много относително. Можеш да си сам в стая, но можеш и да си сам, въпреки че около теб има поне сто човека. Има огромна разлика между тях. Аз съм изпитвала и двете... Всеки е стоял сам в стая, в това няма спор, но да си сред хора и пак да си сам. Звучи странно, нали? Но не е. Това чувствам аз всеки ден. Самотата наистина се превърна в най - добрата ми приятелка. Колкото е нежна и приятна, толкова е и груба и мъчителна. Постоянно съм на приливи и отливи. Повечето пъти ми е хубаво на душата, но какво става като чувстваш обратното? Мислите ли, че е нещо хубаво, нещо което заслужава награда? Отговора е НЕ!!! Това е едно мъчително, отвратително чувство. Ти стоиш свит в леглото си и ревеш като малко дете. Защо? И ти самият не знаеш. Сълзите се стичат бавно, след това бързо и всичко се повтаря, а след тях остават горящи следи, които изгарят кожата ти. Усещаш една болка в гърдите, която се усилва всеки път, когато си помислиш че си добре. Боли те, мъчиш се, и никой не може да ти помогне. Защо ли? Защото си сам... Нямаш приятели, защото си осъзнал, че всички са или ще те предадат. Нямаш и семейство, защото всички са навън и си гледат кефа. Ти просто си казал ,,Не ми се излиза" и си останал да изливаш мъката си...

Наскоро разбрах, че колкото и да мразя чувствата е хубаво да ги изразявам. След това става по - зле. С времето научих, че ако си слаба, наивна, психически нестабилна, ти си плячка. Тези ужасни хиени ще те разкъсат, като видят и най - малкия признак на слабост, ще се подиграят с теб, ще те използват. И ти няма да можеш да направиш нищо. Затова тогава се заклех, че никога повече няма да покажа каквито и да е чувства пред тези хора. Не трябва да смесваш работата с личния живот( в този случай училището е моята работа). Превърнах се в една безчувствена скала, едно безизразно лице, един празен поглед. От този момент нататък от плячка се превърнах в сянка. Никой не ме забелязваше, никой не ме притесняваше, живеех си страхотно. Когато получавах някаква оценка на контролно, няма значение дали е шестица или двойка, взимах листа с тази каменна маска на лицето си. Съучениците ми ме гледаха невярващо в тези моменти. Почти всички започваха да крещят за оценките си, други да плачат, аз седях и гледах листа. Какво толкова? Една оценка, не е краят на света. И така си живях като един камък в училище. Завърших и малко след това целият ми живот се преобърна на триста и шестдесет градуса. Успеха ми се срина за секунди. Бях уцелена там, където най - боли. Нараниха ме, в този момент бях слаба, безпомощна, срината из основи...
След тази вечер всичко беше различно. Човек от километър можеше да разбере как се чувствам, а плачът се превърна в част от ежедневието ми...
И сега съм тук, отново сама, опитвайки се отново да стана старата ,,Аз"....

Но чувствата няма къде да избягат. Те си остават вътре в теб и няма как постоянно да ги пренебрегваш. Затова започнах да правя едно нещо. Всяко нещо, което ми е повлияло негативно и съм изпитала по ужасен начин, беше записано. Намерих едно старо тефтерче измежду книгите. То беше розово и имаше катинарче. Да, розовото не е сред любимите ми цветове, но какво толкова? Та, записвах всичко в този тефтер и след като го заключвах се чувствах свободна, защото съм освободила гадовете да ходят където си поискат. За мен това беше решението. Но след един разговор с майка ми, тя ми каза ,,Хубаво е да споделяш и с хора. Друго си е да те изслушат. Каквото и да стане, аз съм ти майка и винаги можеш да ми споделиш каквото поискаш". Тези думи ме разбиха. Тогава осъзнах, че колкото и да си мисля, че съм сама, има едни хора, които винаги са тук, винаги ще ме подкрепят и ще ме обичат безусловно. Това беше семейството ми. Мама, тати и сестра ми. Не ми трябва нищо повече. Важно ми е да знам, че тези хора са тук и са добре. От тук нататък нищо не ме интересува - нито пари, нито коли, нито имоти...

Семейството е най - важното нещо на този свят и трябва да го ценим на всяка цена!
Не на празно хората са казали : Избираш си приятелите, но не и семейството"