A destiny of flames and magic

Глава 55 (Епилог)

Аркейн

Шест месеца по-късно

През тези няколко месеца някои неща си останаха същите, но имаше и доста нови промени. Аз и Ейдън вече не ходехме из стаите, а споделяхме една обща. Отделихме цял един ден, в който местихме моите вещи в неговата стая.

Баща му спря да прави опити за сближаване с него, тъй като бяха загърбили всичките си различия. По време на храненията разговаряха отпуснато. Разбраха се никога повече да не се лъжат един друг и това наистина им помогна. Смееха се заедно, споделяха неща заедно. Понякога дори излизаха в града само двамата.

Господин Брукс ме приемаше като нещо повече от просто прислужница. Не исках да има специално отношение към мен, защото не беше честно спрямо другите ми колеги. Именно затова отклоних безбройните им покани да се присъединя към тях по време на храненията. Един-два пъти само вечерях в компанията и на двамата мъже.

Връзката на Дилън и Реина ставаше все по-силна. Доказателство за това беше факта, че той я заведе при родителите си, както и тя него при своите. Когато беше свободна, идваше в имението или се уговаряхме да излезем на разходка. Бяхме си направили кръг от приятели.

Радвам се, че Ейдън реши да се отвори и за други хора. Петимата заедно – аз, той, Бети, Дилън и Реина – организирахме събирания поне един път в седмицата. Дали в къщата, в ателието на Реина или в някое ресторантче, нямаше значение. Всеки път беше различно. Споделяхме заедно, забавлявахме се дори и се напивахме заедно. Никога не си бях помисляла, че ще видя Бети да се вихри по баровете, но ето, че и това се случи.

Зимните празници ги прекарах както с Ейдън, така и с приятелите си. Първо се бях видяла с Бети и Дилън и си разменихме подаръци, а останалата част от деня я отделих само за другаря си.

Бях открила едно място в града. Там се събираха стотици лечители, изнасяха лекции и обучаваха млади доброволци. Имаше и отделно крило, в което вече обучените лечители, работеха и се грижеха за хората в града.

Заведох го там. Това беше моя подарък. Бях говорила насаме с баща му и пазех разговора в тайна до тогава. Господин Брукс се съгласи с предложението ми. Да му издействам място във факултета като лечител, при условие, че няма да изостави работата по семейния бизнес. Обеща ми да му дава по-малко документи и аз също заявих, че ако е нужно ще помагам. Вече знаех как става.

Беше изключително щастлив щом разбра къде и защо го водя. Прегърна ме през кръста и ме завъртя силно. После ме обсипа с целувки и през цялото време не спираше да повтаря „Благодаря!". От този ден насам всеки ден ходеше там и всеки ден очите му светеха от радост.

От негова страна се сдобих с ново бижу, допълнение на гривната. Сребърно колие с висулка във формата на пламък. Тази обаче беше по-голяма и отзад на нея беше гравирано неговото име. Откакто я получих не съм я сваляла от врата си.

След празниците получихме и писмо от Сорея. Принц Ерик беше предложил на любимата си и тя беше приела. Аз също бях поканена на сватбата. Не като прислужница, а като другарката на Ейдън и близка приятелка на престолонаследника на трона.

От два дни бяхме в столицата. По-рано днес се състоя и сватбата. Тронната зала беше пищно украсена, както и целия дворец. Всичко искреше от чистота. Целият град се стече пред портите с надеждата да зърне поне за миг кралската двойка.

Гуинет, от днес вече наречена принцеса Гуинет, беше облечена в дантелена сватбена рокля, покрита с искрящи диаманти. Роклята полепваше по изваяното ѝ тяло, а воалът ѝ беше изработен от бял шифон. По него бяха избродирани отделни фрагменти, символизиращи кралския герб и различни растения, характерни само за тази страна.

Ние двамата с Ейдън бяхме спретнати също в дрехи направени по поръчка специално за случая. Само че в момента не бяхме където се предполагаше, че трябва да сме. Цял ден стояхме прави и обикаляхме като послушни палета след всички. Сега цялата маса гости се беше преместила в балната зала и пируваха за благополучието на съпрузите.

Поседяхме малко там. Завъртяхме се из залата и излязохме. Шумът ни дойде в повече затова се усамотихме. Взехме едно одеяло и както бяхме с красивите дрехи се проснахме върху него по средата на градината. Харесваше ми подобна волност. А и без това никой нямаше да направи проблем, че ни няма.

Лежахме под звездите. Бях положила глава на гърдите му и слушах как бие сърцето му. Взирахме се в небето и мечтаехме за нашето бъдеще. Един ден и нашият сватбен ден щеше да дойде. Засега обаче всичко ми харесваше такова каквото е. Обичахме се, искахме да бъдем заедно и никой нямаше да попречи на щастието ни. Какво толкова можеше да се обърка?

.

.

.

Ето че дойде и края на историята. Никога не си бях представяла, че ще седна и ще напиша нещо повече от няколко абзаца, да не говорим за цяла една книга. В крайна сметка ето ни тук, на края на едно приключение. Благодаря ви, че проявихте интерес към първия ми опит да пиша и силно се надявам историята на Аркейн и Ейдън да ви е доставила удоволствие.  Вярвайте в себе си и не слагайте мечтите и желанията си настрана, защото те са нещата, които ни карат да вървим напред. 

П.П. Очаквайте скоро нещо ново!