Нещо повече

5

Травис

Не знаех какво да правя след това, което се случи в стаята и. Дори след като слязох по стълбите и погледа ми срещна този на Грейсън и той разбра, аз просто поклатих глава и продължих умислено да крача към вратата. Лекият бриз ме лъхна, давайки ми глътка свеж въздух, позволявайки ми да се осъзная. Сякаш бях пиян. Бях наясно как ми действа тя, не защото го правеше всеки път, а защото нямаше и представа и защото беше необикновена. Моята Лина. Седнах на стълбите пред вратата и захлупих лице в дланите си. Мамка му! Толкова време успявах да се контролирам, успешно и старателно избягвах всякаква подобна близост с нея, а сега... Няколко секунди проява на слабост от моя страна и всяка една стена рухваше пред погледа ми, а аз бях напълно безсилен. Бавно и полека тя поемане контрола в малките си ръце, а аз просто омеквах и не можех да отърся ума си от мислите за нея.
Неусетно Грейсън се беше присъединил към мен и вдигайки поглед към него, въздъхнах.
- Не го прави. - гласът му издаваше молба. - Ще и разбиеш сърцето.
Защо изобщо си правех труда да крия пред него. Грейсън не беше от приказливите, но за сметка на това беше изключително наблюдателен.
- Старая се... - продумах, но той поклати глава.
- Не се стараеш достатъчно. - заключи с хладен тон, а аз рязко се извърнах към него.
- Какво изобщо знаеш ти?! - попитах по-грубо от желаното, но той беше невъзмутим.
И в този момент ми светна. В ума ми преминаха всички моменти, в които той е бил до нея. Стиснах зъби и присвих очи, а след това рязко се изправих, теглейки го за тениската. Той извърна небрежно глава на другата страна, но аз го дръпнах още веднъж.
- Не си го и помисляй! - започнах тихо.
Грейсън се обърна към мен и вдигна вежда с насмешка. - Дори не смей да си позволяваш да ти минава през ума!
- И в качеството си на какъв би ми казвал какво мога и не мога да правя?
Такъв беше, самонадеян и страшно дразнещ.
- Много добре знаеш! - стиснах още повече тениската му.
Той погледна към юмрука ми и се изсмя.
- Наистина ли искаш да спорим за това Трав? - попита подигравателно. - Не забравяй до кой опира Алина всеки път, в който ти я отсвирваш! Не забравяй на кой звъни, когато ти си твърде зает да вдигнеш телефона, защото си върху поредната, опитвайки се да докажеш нещо на себе си! Зарязвайки я и предпочитайки някоя друга, но не и нея!
Той стисна моята ръка и дръпна рязко тениската си от захвата ми.
- Следващия път, в който само се опиташ... - вдигна заканително показалец към лицето ми. - Само се опиташ, да я нараниш, да я подведеш и да я разочароваш, ще се разправяш с мен!
Изсмях се на заканата му. Звучеше абсурдно. Грейсън заплашва мен. МЕН!
- По-добре е да стоиш далеко от нея, за да не се налага да обяснявам на Ярик как най-добрият му приятел с разбил сърцето на собствената и единствена му сестра!
- Заплашваш ли ме? - отсърнах с усмивка.
- Да кажем, че е просто предупреждение.
- Виж ме добре, - погледнах го право в очите. - Алина е моя! Винаги е била и винаги ще бъде, така както аз съм нейн! Нито ти, нито Ярик, нито целият свят не може да го промени! Набий си го в главата и никога повече не си позволявай да ме заплашваш! Защото може да съм веселяка на групата, но за нея ставам и най-големия звяр!
Изблъсках го грубо и си тръгнах.
*
Бях в безизходица. Не бях в настроение, нищо че момчетата не бяха спрели да звънят, аз не си направих труда да вдигна, дори да измисля оправдание защо съм ги зарязал. Имах нужда единствено и само от нея. Затова не се поколебах. Отново я потърсих, въпреки че ума крещеше, да не го правя, но този път чувствата и сърцето ми взимаха превес.
Дъждът се излизаваше, вдигайки пара от асфалта, беше задушно, но аз седях в колата, опитвайки да се разколебая, но нещо сякаш не ми позволяваше. Алина не отказа да се видим, напротив - даже се съгласи толкова бързо, че дори не ми остави възможност да си задам въпроса докрай. Погледнах настрани, когато входната им врата се отвори, Алина се огледа, а след това бързо притича към колата. Отвори рязко вратата и бързо се шмугна при мен.
- Здрасти. - усмихна се.
Кълна се, това момиче ме зареждаше с такава енергия, каквата не можех да получа от никъде другаде.
- Здрасти и на теб. - отвърнах и.
Усмихна се още повече, а аз се подсмихнах и сведох глава.
- Звучеше така сякаш е нещо спешно. Случило ли се е нещо?
Поклатих глава, но останах мълчалив. Какво можех да и кажа, как трябваше да започна и какво целях с този разговор, изобщо не знаех. И все пак - ето, бях тук с нея. До този момент не бях усещал притеснение, когато съм бил около нея, но сега беше различно. Беше и аз го знаех, подсъзнателно бях наясно, че всичко между нас вече се променя и никога не бихме могли да бъдем просто приятели. Или трябваше да бъдем заедно или трябваше да стоим далеч един от друг.
- Трав? - отново ме повика. - Добре ли си?
- Аз... - прочистих гърлото си и вдигнах поглед към нея.
Беше объркана, а аз не и давах никаква яснота.
- Добре, започваш да ме притесняваш. - намести се на седалката и сви вежди.
- Не, всичко е наред. - поклатих енергично глава. - Всъщност ти купих нещо.
Очите и се разшириха от изненада, а след това леко се усмихна.
- Купил си? - попита развълнувано. - На мен?
- Да, аз... - преглътнах. - всъщност за двама ни.
- За двама ни ли? - усмивката и стана още по-широка.
Кимнах.
- Добре... - подхвърли.
Поколебах се за кратко, но след това пъргаво се обърнах назад и грабнах малката чантичка от задната седалка. Извадих кутийката и я сложих в скута си. Погледнах отново към нея, очите и бяха толкова изразителни, винаги са били и там можех да видя какво се случва в душата и. И сега виждах буря от емоции. Поех дълбоко въздух и отворих кутийката, като я обърнах към нея.
- Травис... - ахна. - Какво...
- За теб е. - продумах тихо. - Аз... Знам, че те обърквам, самият аз съм повече от объркан, но исках да направя нещо и...
- И реши да ми купиш халка. - заключи.
- Да. - заявих. - Подарявал съм ти най- различни неща, но нищо толкова лично, колкото това. Нищо, което да носиш всеки ден и да знаеш, че носейки го, носиш и мен...
- Това е вторият ти път - изрече тихо.
- Какво?
- Като по-малки ти имаше един пръстен, който винаги носеше на показалеца си, беше от тези, които си сменяха цвета. Помниш ли? Една вечер беше останал вкъщи, а брат ми беше в банята, - говореше без да ме погледне. - няма да забравя с какво възхищение го гледах, а ти ме попита дали ми харесва. След това го изхлузи от пръста си и ми го подаде с думите "Твой е!". Просто така. - сви рамене и впери поглед в мен.
Не помнех толкова добре случката, но за сметка на това тя помнеше, в подробности.
Взех пръстена в ръка, а тя подаде своята към мен.
- Ще го носиш ли? - попитах, а тя прехапа устни.
- Да.
- Все още не знам какво ти обещавам с това, - преглътнах отново - но ти обещавам.
Тя се разсмя, а аз плъзнах халката по дължината на финия и пръст. Гледаше със затаен дъх, ту мен, ту пръстена на ръката си, а усмивката не слизаше от лицето и. Погледна към кутийката, а след това и към мен.
- Каза, че си взел и за двама ни. - констатира, а аз кимнах.
- Да.
Вдигнах ръка към нея, посочвайки същата халка, но в мъжки вариант, която вече седеше на моята ръка.
- Същият ли е? - зачуди се, сякаш очакваше, че не е.
- Да. Вече го сложих.
- Значи си бил сигурен, че ще го приема? - подсмихна се.
- Не, не бях. Но както ти казах, това е обещание, което аз давам, към теб. Затова сложих първо моя. За да ти покажа, че съм сериозен и че наистина искам да ти го дам, а не просто да хвърлям празни думи в пространството. Защото, за да изпълни човек обещание към някой друг, първо се зарича, че наистина ще го спази, нали?
- Да. - съгласи се тихо. - Благодаря! Очарована съм!
Не я целунах. Не защото не го исках, а защото не исках да я подплашвам.