Нещо повече

7

Травис

Излях чувствата си, или по-скоро се опитах да го направя, а тя избяга подплашена. Не я потърсих, оставих я да осмисли това, което ѝ казах. Не знам какви са били очакванията ми за нейната реакция, но не бях нито изненадан, нито разочарован. А истината е че бях откачил от страх, че може да ми я отнеме някой, не знаех как да постъпя и ето... Действах напълно импулсивно, воден от отчаянието си.
Отне ѝ повече, отколкото очаквах, но бях спокоен, че все пак няма къде да избяга, след като ни предстоеше събиране в лятната вила на Устрашкин и то не за един, а за цели три дни. Искахме да отпразнуваме краят на нашето царуване в училище и започване на нов етап от живота. Въпреки че Алина имаше още една година, тя и нейната приятелка Луна щяха да присъстват също. И щеше да бъде странно като цяло ако нямаше да бъде там. Алина е част от нас до такава степен, че липсваше на всички ни по един или друг начин, когато не беше с нас.
Беше изминала цяла седмица, откакто за пръв път устните ми вкусиха за пръв път нейните и нямах търпение да я видя. В съобщенията ни цареше тишина, на екранът ми не се беше появявало нейното име, но аз също не се обадих. Въртях нервно халката на пръста си, чакайки Мат да дойде да ме вземе. Не спирах да мисля за нея и как ще я прегърна отново. Липсваше ми. Вярно беше само седмица, но за мен беше като цяла вечност.
Мат най-накрая се появи. Метнах чантата си багажника и се качих до него.
- Другите вече са там. - уточни, а аз само кимнах. - Много си умислен.
- Да. - съгласих се, но той не се отказа.
- Нещо е станало ли? - продължи, а аз го погледнах бегло.
- Просто мисля.
- Да позная ли? - подсмихна се.
- Няма нужда. - поклатих глава.
- Алина. - изрече, а аз въздъхнах.
- Просто карай. - отвърнах с молба.
- Разбрах, че Ярик е скрил телефона ѝ, защото онзи женчо е продължил да настоява да излязат.
Извърнах се рязко към него, а той се разсмя.
- Не знаеше, нали?
- Не.
- Е, вече знаеш.
- Скоро няма да иска и да чуе за Мейсън. - вметнах, а той вдигна вежди с любопитство.
- Не съм много сигурен, че иска да излезе с него. - констатира.
- Просто иска да натрие носа на Ярик. - отвърнах с раздразнение.
Мат се разсмя с глас и поклати глава.
- Иска да натрие твоя нос, не на Ярик. - обърнах се към страничното стъкло, но Мат продължи въодушевено. - Стига, Трав! Дори и Ярик подсъзнателно знае, че Алина е влюбена в теб от ден едно.
- Не съм много сигурен. - измърморих, но той отново се разсмя.
- Защо мислиш, че Грейсън се дразни, когато си наоколо. - извъртя очи и бързо се обърна към мен.
- Знам, че се дразни. Но той така или иначе няма думата.
- Не мога да разбера едно, защо просто не се съберете и да сложите край на това мъчение?
- Защото Ярик никога няма да го позволи! - отвърнах с досада.
- Майната му на Ярик, тогава! - вдигна рамене, но аз поклатих глава.
- Той ми е приятел, Матю!
- Е и? Той е и мой приятел, но ще го преживее. - отвърна вяло. - А и не е ли по-добре да бъде с теб, вместо с някой олигофрен?
- Не мисля, че Ярик смята някой от нас за подходящ, особено що се отнася до сестра му.
- И какво е изобщо това странно ревностно поведение относно нея?! - подхвана. - Досадно е, не спира да я контролира! Горкото момиче.
- Знам... - отвърнах.
И наистина беше така. Алина беше страхотен човек, грижовна, мила, отзивчива. Ярик я обичаше, но не спираше да я притиска с настойническото си поведение. Беше същия като баща си. Контролиращ, нетърпелив и ужасно избухлив. Чак се чудех как го търпеше тя.
- Искаш ли да направим нещо по въпроса с Роби? - попита ме заговорнически.
- Може би. Сплаших го преди известно време, но това явно не е било достатъчно. - уточних.
- Може би има нужда от опреснение. - констатира.
- Да, може би.
Замълчах. Мат също потъна в мисли, познавайки го кроеше пъклен план как да откажем Мейсън от фикс идеята му да излезе с Алина. Умраше за такива неща. Аз, от друга страна, обмислях друг план. Знаех, че Алина няма да бъде много разговорлива, предвид случилото се между нас. Но аз възнамерявах да говоря с нея въпреки това.