Моята Скайлър - Фен Превод

Пролог

Мич.

Скайлър нямаше представа, че я наблюдавах. Веднъж седмично седях в колата си, паркирана по диагонал срещу нейната къща, разположена на тиха, извънградска улица, където живееше сега - с него. Само при мисълта, че тя е с друг мъж, ми се повдигаше, да не говорим за гледката.Това местенце беше едно от трите, където паркирах, което предоставяше перфектен ъгъл, от където да наблюдавам дневната. Сменях местоположението всяка седмица, за да не се набивам на очи и светлините на колата ми бяха винаги изключени. Малкия бинокъл ми вършеше страхотна работа, и като изключим това, че нямах партньор, цялата ситуация напомняше на полицейското наблюдение, което гледаме по филмите.Натъпквах нещо за вечеря в кафява хартиена торба; обикновено сандвич с фъстъчено масло и протеинов шейк, и прекарвах нощта там, докато лампите на долния етаж не угаснеха, което означаваше, че си е легнала. След това се прибирах вкъщи, в празното си легло и се надявах да я сънувам.Името на нейната улица бе Бейбъри Лейн. Това беше типът квартал, който тя заслужаваше: безопасен, с красиви дървета около къщите и перфектно поддържани тревни площи, на около два часа и половина път извън Ню Йорк Сити, в Джърси. Това беше следващия град след този, в който израснахме и точно този вид място, на което винаги съм си представял, че остаряваме заедно, щастливи до края на дните ни.Изминаха пет дълги години, откакто Скайлър не ми е продумала и дума. През повечето време тя живееше извън щата. Последното, което ми каза на улицата, беше че заминава да учи в училище по интериорен дизайн, но истината беше, че бягаше от мен.Защото аз разбих сърцето й.Няколко години след като си тръгна, тя срещна един мъж. Наш общ приятел, Дейви ми даваше информация за нея, и колкото и да мразех идеята Скайлър да се установи с друг мъж, ако беше наистина щастлива, знаех, че трябва да го приема. Беше много по-лесно, докато беше надалеч. Предполагах, че никога няма да се върне тук. Докато една вечер, по време на едно бързо посещение на магазин „Таргет" за паста за зъби, светът ми се преобърна с главата надолу.Забелязах я първи. Тя разглеждаше етикета с информация на гърба на бутилка вода за уста, когато се приближих по пътеката, и не беше забелязала, че съм само на няколко крачки от нея.Сърцето ми биеше като лудо, докато гърдите ми се стягаха. Скайлър винаги е била красиво момиче, но нищо не можеше да ме подготви за видът й на напълно зряла жена. Винаги съм си представял какво ли би било да я видя отново, но силата на моята физическа и емоционална реакция ме хвана неподготвен.Нейната дълга златисто-кестенява коса, сега беше малко по-тъмна, вързана в ниска опашка, спускаща се по гърба й. Беше облечена в обикновено черно-бяло вълнено палто с дебел колан, вързан около тънката й талия. Изглеждаше доста по-висока, но когато погледнах надолу, осъзнах че това е така, заради ботушите с високи токчета, които бе обула.Тя все още не се бе обърнала да ме забележи, а заради тежестта в гърдите и буцата заседнала в гърлото ми, аз просто се взирах в нея, безмълвно убеждавайки себе си да кажа нещо, преди да си е тръгнала. Думата едва се чу, когато я изрекох:- Скайлър. Когато очите й срещнаха моите, се почувствах така, сякаш сърцето ми започва да бие отново, за първи път от пет години насам. Това ме накара да осъзная колко мъртъв бях отвътре. Тя направи малка крачка назад и гърдите й започнаха да се повдигат и отпускат панически. Не само, че това беше първия път, в който погледите ни се срещаха, откакто тя напусна града, но и аз изглеждах много по-различно.Преди няколко години, в моментите на най-тежка депресия, намерих начин да се отърва от чувството на безсилие в мен и започнах строг тренировъчен режим, който се превърна в ежедневна рутина. Така че, бях по-голям и вероятно малко по-страшен от колежанчето, което тя изостави.Тя не знаеше и половината от това колко закоравял бях станал, още по-малко отвътре. Тя, от друга страна изглеждаше деликатна и изискана, в сравнение с моя грубоват външен вид, обут в износени дънки, навлякъл мръсно бежово, работно яке.Тя стоеше там безмълвна, гледайки татуираните букви на кокалчетата на ръцете ми. Никога не ме е виждала с татуировки.Кажи нещо, Скайлър.... Нещичко.Тогава чух мъжки глас в края на пътеката.- Хайде, Скай! Не разполагам с целия скапан ден!Скай. Никой не я наричаше така. Тя мразеше този прякор. И той се държеше грубо с нея. Не ми харесваше избора му на думи, нито изражението на лицето му, което забелязах преди да обърна главата си, преструвайки се, че гледам разнообразието от пасти за зъби.Бях му бесен. На него. Дори не го познавах, а исках да го унищожа. Всичко, което знаех, беше, че той притежаваше единственото нещо, което някога съм искал.Тя се обърна към този мъж, който само можех да предположа, че е приятелят. - Аз... Извинявай. Веднага идвам. - Звучеше нервна, объркана, нищо общо със спокойната самоуверена Скайлър, която някога познавах... и обичах. И все още я обичах. Тя беше най-добрата ми приятелка, най-важния човек за мен в целия свят толкова години наред... преди да прецакам всичко между нас.Лицето ми все още беше обърнато настрани, когато чух токчетата й да почукват, отдалечавайки се от мен и нещо повече, почувствах че тялото й ме изоставя, когато внезапното отсъствие предизвика връщането на познат и непоносим копнеж, който едва наскоро се научих да държа настрана.Останах на същото място за неопределено време, взирайки се безучастно в рафтовете, когато всички емоции, които от години се опитвам да погреба, ме заляха с пълна сила отново. Когато най-накрая се раздвижих, я видях да стои на опашката, чакайки да плати. Най-вероятно приятелят й я чакаше в колата, тъй като никъде не се виждаше. Остави я да си отиде, Мич.Почти успях да го направя... докато не видях.Скайлър вдигна ръка към очите си и започна да избърсва сълзите. Тя погледна през рамо, за да се увери, че никой не гледа и не разбра, че бях от другата й страна, няколко щанда по-надолу, скрит зад едно списание. Сърцето ми беше на път да се пръсне. Тя плачеше и аз знаех, че е заради мен. Трябваше да почувствам болка, но вместо това бях въодушевен.Тя все още изпитваше нещо.Дали това беше тъга или омраза или дори частичка любов, не знаех. Но каквото и да беше, беше по-добре от самодоволство. Бях убедил себе си, че Скайлър си е заминала завинаги, не само далеч от града, но и че чувствата й към мен отдавна са се изпарили. Никога не успях да я превъзмогна, но предполагах че до сега, тя беше продължила напред, оставяйки случилото се между нас в миналото.Когато отново избърса очи, знаех, че трябва да разбера повече. Трябваше да знам дали е щастлива. Със сигурност не изглеждаше така, и това ме разгневи. Стоях настрана през всички тези години, никога не се борих за нея, защото мислех че без мен ще е по-добре. Дори и никога да не ми прости, трябваше да знам, заради собствения си здрав разум, че Скайлър беше добре.Така че, ето как стигнахме до следенето, макар че предпочитах да го наричам наблюдение; звучеше някак по-малко зловещо. *** Беше адски студено, но не можех да пусна парното в колата, защото ако запалех двигателя, щях да привлека вниманието към себе си. Не трябваше да съм тук, но истината беше, че близо до нея се чувствах повече като у дома, отколкото където и да е другаде.Тази вечер беше сама и това бяха любимите ми моменти. Тя сядаше на дивана и четеше, или гледаше телевизия. Понякога се смееше с глас. Да гледам прекрасната усмивка, която оставаше на лицето й, беше най-добрия начин да се отпусна. Когато Скайлър се усмихва, тя озарява стаята и няма нищо по-успокояващо от това просто да я гледам така. За мен беше важно да виждам усмивката й. Това означаваше, че не бях я изтрил напълно. От друга страна, изглеждаше напрегната, когато той беше наоколо. Тези вечери прекарваше по-голямата част от времето си в чистене и готвене, но никога не почиваше. Често спореха, понякога накрая той я придърпваше и целуваше извинително. Колкото и да бях опитвал да се подготвя за това, на което можех да стана свидетел, когато реших да я наблюдавам, това което виждах ме караше да изпитвам непоносима болка. Слава Богу приключваше до тук. Не бих могъл да понеса, ако се случеше и нещо повече. Това е сигурно. Шоуто приключваше до този етап. Тази вечер тя четеше. С помощта на бинокъла си изучавах замечтаното й изражение, съсредоточена в книгата, краката й - увити в плетено одеяло. Беше запалила няколко свещи на масичката за кафе, и една от лампите светеше. Бе толкова сладка с червените си очила за четене. Чудех се от кога ли имаше нужда от очила, но реших да спра до тук, тъй като това ме накара да се замисля за всички останали неща, които бях пропуснал.Бих дал всичко да я държа в прегръдките си докато чете и да заспя притискайки устни в извивката на врата й. Самата мисъл за това ме стопля отвътре, докато седя в студената тъмна кола. Не можех да проумея защо имаше вечери, в които той така и не се прибираше. Ако Скайлър беше моя, щях да се погрижа да съм у дома всяка нощ. Силен вятър бръснеше колата ми, докато продължавах да се взирам в нея през прозореца. Клепачите й натежаха и внимателно наблюдавах как бавно се затвориха. Тя заспа на дивана.Можех да видя дъха си, когато въздъхнах и отпуснах глава назад в седалката, приемайки факта, че време да се прибирам. Сърцето ме боли всеки път, когато трябва да я оставя. Но щях да продължа да се връщам, докато не получех това, от което имах нужда: увереността, че тя е щастлива и в безопасност.До следващата седмица, моя Скайлър.Пъхнах ключа в стартера и го завъртях, за да запаля, но двигателя се поколеба. Без да се замислям завъртях веднага втори път, но същото нещо се повтори. Моля те! Не точно тук!Ето какво получавах, заради това че дойдох със скапаната кола. Имах пикап в идеално състояние, но беше твърде голям и щях да привличам внимание на тихата уличка. Тази кола беше стар Корвет, който купих за забавление като от време на време работех по него, но основно стоеше в гаража на майка ми.След трети опит да стартирам колата, взех фенерче и комплект с инструменти от багажника и отворих капака на двигателя. Акумулаторът не беше паднал, затова започнах да бърникам кабелите с надеждата да го накарам да запали. Опитах отново, но без никакъв резултат. Многократно въртях ключа, помпайки педала на газта, молейки се да се измъкна от тук преди Скайлър да се събуди и да ме види. Спрях да опитвам, удряйки глава във волана обзет от чувство на безсилие. След около пет минути реших да опитам за последен път, преди да оставя колата тук и да извървя пеша няколкото километра до вкъщи в студа.Този път натиснах по-силно газта, когато завъртях ключа на стартера, и за мой абсолютен ужас, от двигателя се чу мощен гръм.Мамка му!Трябваше да си взема нещата и просто да изчезна. Сега. Тръгвай!Излязох от колата и когато се обърнах, за да я заключа, чух шум от отваряне на врата и стъпки, скърцащи по паважа зад мен.- Всичко наред ли е тук?Тялото ми се вцепени. Бях с гръб към нея. Имах качулка на главата, така че тя не можеше да види лицето ми, за да ме разпознае. Бях й почти бесен заради това че излезе, защото нямаше как да е сигурна, че не съм някой сериен убиец. Но Скайлър винаги е била прекалено смела, за да мисли за собствената си безопасност.Имах две възможности: да избягам с наведена глава или да се обърна и да я погледна. Но как можех да й обясня това?Сърцето ми щеше да се пръсне, когато се обърнах и свалих качулката.- Скайлър, ... аз съм.