Слънцето трепти и играе (завършена)

Част3. Еновденски неволи. Вечерта преди Еньовден.

Деница гледаше чисто новия сукман и бялата риза, с красиви, везани ръкави, които леля Недялка ѝ беше дала, за да се преоблече. Отстрани имаше и чифт червени чорапи, а на пода меки, кафяви цървули. Още в главата ѝ кънтяха думите на по-старата жена, че тия дрехи са били някога на майката на Вълко. Носила ги само няколко пъти на празник и после се споминала. Тежко ѝ беше да ги гледа, камо ли да ги облече. Чисти и опънати бяха дрехите, нямаше причина да мисли нещо лошо за тях. Ала някакво странно чувство я обземаше, разтърсваше я и сякаш за миг караше онова огънче в гърдите ѝ да трепка предупредително.

Обърна се, загърби дивана в ниската стаичка и отиде към прозорчето в другия ѝ край. Душеше я тъга, мира не ѝ даваше усещането, че нещо съдбовно я чака, нещо дето ще я натисне под водата на времето и няма да ѝ даде да изплува. Цял живот познаваше бедността, но все ѝ беше леко на сърцето, дордето дойде тука, в чорбаджийската къща. Но човек все нещо трябва да яде, все някак да се облече, пък и да се стопли, когато дойде зимата. А откакто Вълко стана невъздържан и започна да я задява, без да се притеснява от хората наоколо, разбра, че е време да се махне, за да се запази. Знаеше, че той е способен да я погуби, ако не получи, онова, което иска. Човек като него не се спираше от съвест или от разум. Водеха го желанията му.

Върна се при дрехите и започна примирено да се облича. Чакаше я дълга вечер. Леля Недялка ѝ беше обещала, че през цялото време ще се навърта наоколо, ще ѝ помага, а и ще я варди от тия мъжища, които щеше да идват на гости. И пак Деница бе сигурна, че навие ли си нещо Вълко на пръста, никой не може да го спре, даже и стария му баща, който беше господар на този дом.

Натъкми се бързо, заплете стегнато плитката си и завърза забрадката над нея. Сукманът ѝ беше леко широк, но тъканата престилка го прибираше и подчертаваше тънкото ѝ кръстче и напъпилите момински гърди. Надиплените ръкави на ризата падаха тежко около китките ѝ, а ръбовете им бяха избродирани със сложни фигури. Деница въздъхна тежко и излезе на двора.

Свечеряваше се. Светлината на лятното слънце трудно пускаше деня да си тръгне, ала на запад вече червенееше от заревото на залеза. Деница се шмугна в кухнята, за да потърси леля Недялка. Все пак трябваше да си свърши работата, не можеше да я остави точно сега. От двора се чу глъчка и плътни, мъжки гласове. Силен смях последва затварянето на портата. Над всички се извиси гласът на Вълко: