Слънцето трепти и играе (завършена)

Част8. Мрак е населил сърцето.

Трепкаше слънцето над лицето ѝ, играеха слънчевите лъчи с косите ѝ и цялата в светлина беше увита. Тръгна Вълко към нея, а очите му не можеха да се откъснат от образа ѝ. Като самодива беше тя – красива, волна и недостижима.

–Деничке – зорничке – зашепнаха устните му. Очите му гледаха унесено – Ела, Деничке, сама ела... че никой не ме чува, Деничке! Никой не ме разбира, зорничке! Само ти ще ме разбереш, ако речеш... само ти... само ти... Нощта ще си иде тогаз, Деничке! За мене ще си иде, а ти ще си ми слънце. Ще те пазя, Деничке... не ме оставяй!

Мяташе се Вълко в постелята и целия мокър беше. Фелдшерът го беше прегледал, мерил му беше температурата, а после рече, че всичко наред му било, на треска това не приличало... Почесваше се час по час той по олисялото теме, пък после седна под асмата и заизмъква разни илачи от чантата си.

–Много е странна тая треска, Бай Нено, много е странна! Уж гори момчето, а термометърът нищо не показва. Нещо се тормози той в главата... там се мъчи... Хавая ме викна тука да дойда. Само дето път бих до селото, а и ти на халост ще ми плащаш!

Изсумтя старият и погледна изпод вежди другия мъж.

–Не е хавая, докторе... Всичко що е нужно за него ще сторя аз!

–Пак ще ти река – не е туй в тялото му, а в сърцето нещо... в мислите...

–Е, пак нещо ще му дадеш, нали?

Зачуди се фелдшерът, въртеше няколко шишенца в пръстите си, пък после отдели едното и пресипа от него в по-малко.

–Това са успокоителни капки. В чаша с вода му ги давайте, вечер преди сън. Поне да се отпусне и да поспи.

Кимна Нено и въздъхна издълбоко.

–А туй, дето викаш... опасно ли е, докторе?

–Какво да ти река, бай Нено... Опасно не е, ама може да не мине. Яде го нещо и от него зависи дали ще му се даде или няма. Има хора от мъка се поболяват и болни залягат, без друга причина. Ала Вълко е млад и здрав, сигурно скоро ще стане и пак ще хукне по момите...!

–Какво да сторя аз, докторе?

–Поприказвах си с него, макар че хич не му се говореше май... Думаше ми нещо за лошотията и че човек имал нужда от светлина за сърцето, а не само за очите...

Поклати глава старият и пак изпъшка. Не му се нравеше тая работа изобщо.

–Хайде, сега е късно, ще остана тука за през нощта, пък утре заран пак ще го видя как е, що е! – добави фелдшерът.