Слънцето трепти и играе (завършена)

Част7. Утрото на Еньовден.

–Деницооо – гласът му звучеше някак отдалече и тихо, повече като ехо, отколкото като вик – Не ме оставяй, Деничке – зорничке! Светлина нямам...тъмно е...ще ме погълне! Прости ми, със сърцето ми прости, както аз със сърцето те моля! Не ща болка да ти нося, Денице! Ама гори ме тая мъка, мира не ми дава! Жива ли си? Добре ли си? По кой път си тръгнала, Деничке-зорничке? Как намираш светлината... А аз, по кой да поема...? Къде да кривна...? Кога няма светлина човека се обърква. Губи се, Денице! Дай ми светлина. Огрей ме с твоята светлина, пък и да изгоря в нея... Поне светло ще ми е...!

Деница се сепна и се изправи рязко от одъра. От малкото прозорче виждаше, че навън още бе тъмно, едва-едва просветляваше на изток. Сънувала бе как Вълко ѝ говори. Молеше я да му даде светлина. Бумтеше сърцето ѝ, ала тоя път не от страх, а от някакво странно чувство, дето на жал приличаше. Мъка имаше в думите му. И разкаяние. Ала дали това той беше говорил наистина, там в съня ѝ, или въображението ѝ си играеше странни игри, нямаше как да знае. Тежеше ѝ споменът за тоя сън, като неизпълнена отговорност. Стана тихо и отиде към прозорчето. Загледа избледняващите звезди и се замисли за оная изгаряща страст в очите му. Примесена с лудост почти беше, та нямаше как вяра да му се има на него. Искаше тя мъж, който да я топли и приласкава, а не да се бори с него. А Вълко само искаше да покорява. Но не с нежност в сърцето, а със сила и принуда... Кой знае какво си мислеше, че трябва да получи от нея? Момиче беше, ала ѝ бяха ясни желанията му. И все пак някак тъжно ѝ беше. Не вярваше тя, че човеците се раждат лоши. Вяра имаше, че във всеки има нещо добро и светло.

Чу, че баба Неда се размърдва в другата стая. Отиде при нея ѝ набързо ѝ разказа какво е сънувала. Поклати замислено глава старата, пък продума тихо някак, замислено:

–Не винаги трябва да имаш вяра на сън, дете, ала и не трябва да го пренебрегваш... Тоя момък чуден ми е и на мене. Буйна кръв носи, черни сили го мъчат. Ала и ти си права, Денице, че хората не са само лоши. А ти – сърцето си слушай, то няма да те излъже! Млада си, но сила имаш и очи имаш. Мъжът и жената трябва в сговор да живеят... Не единият да покорява, а другият само да се подчинява. Има време, когато трябва да отстъпиш, да се съгласиш, но не вечно да си потиснат и навел чело... Туй и за жената, а и за мъжа важи. Недей вярва на онез люде, дето ти казват, че жената трябва само да слуша и деца да ражда. Криво е това и не идва от Господа. Така по им изнася да думат, че по-лесно е простите да се водят, без да изправят глава... А умен човек, Деницо, трудно ще го вкараш в блатото и трудно ще го накараш да не вижда що е добро и що не е... Затуй ти казвам, баба – недей вяра да имаш на думи само, а и на дела!