Слънцето трепти и играе (завършена)

Част4. Еновденски неволи. Нощта срещу Еньовден. Белият огън.

Остави Деница виното на масата, донесе после и вода на гостите, без да се помайва и се прикри пак под навеса до кухнята. Мъжете сякаш се умълчаха за малко, а гласът на Вълко никак не се чуваше. Мушна се момичето в стаята до кухнята и посъбра в една бохча своите вехти дрехи, с които бе дошла сутринта в чорбаджийската къща и ги остави навън, за да са ѝ под ръка, когато дойдеше време да си тръгва. Беше решила, че колкото и късно да стане, ще се прибере при баба Неда, за да отидат двете по изгрев да берат билки. Не чувстваше умора, а и страхът и притеснението някак се бяха отекли от сърцето ѝ, а на тяхното място се появи усещане за свобода. Започваше нов живот. Различен и интересен.

Дочу в тъмното нечии стъпки и се изправи. Очите на Вълко светеха в мрака, като на истински вълк, а до лицето му просветваше крайчето на цигарата му. Той се прокашля леко, метна цигарата на земята и я натисна с върха на цървула си.

–Ела да ни изпееш една песен и те пущам! – каза той тихо, а погледът му сякаш отбягваше нейния.

–Не ща да пея – тросна се Деница – Не ми е до песни сега!

–Ще пееш! – изръмжа Вълко – Една, едничка песен, Деницо! И се отплащаш за вечерта... няма да де задържам тука. Ще си ходиш!

Момичето стисна устни и въздъхна.

–Песента от сърцето иде, Вълко – зашепна тя – Туй да знаеш от мене!

–От сърцето, от гърлото – все е тая, Деницо! Идвай, че аверите се умълчаха и помръкнаха. Пък и мен дрямка ме налегна...

Обърна се той и тръгна към масата под асмата, а Деница го последва примирено. Пак я обхвана някаква тежест, изпи силите ѝ и стисна младата ѝ душа. Спря на няколко крачки от масата, притулена в сенките, които пускаха лозовите филизи и лицето ѝ се нашари от странни, неземни шарки. Луната блещукаше, ясна и огромна, като златист самун хляб. Изпъна се Деница, пое си въздух и мекият ѝ, звънлив гласец проряза тишината.

„Тучна пролет, росна детелина,

китка кичи румена Ирина...

Китка кичи, кичи и припява

буйна коса вятър ѝ развява..."

Тъжната и покъртителна мелодия се разля над двора, извиси се и се уви около дуварите, а те сякаш я върнаха обратно, усилена и натежала. Мъжете останаха така, вперили очи в момичето, омагьосани от гласа му. Думите се редяха и разказваха тъжната история на една погубена от войната млада, мъжка душа и зова на любимата.